Плажът [bg]

25.

Швейцарските Алпи.

Хорст Вернер седеше в коженото си кресло в библиотеката. Пламъците в камината осветяваха дългия два метра макет на кораба „Бисмарк“, който бе изработил. Всяка една от стените бе покрита с лавици с книги, нямаше прозорци, а зад ламперията от черешово дърво имаше дебела седем сантиметра стоманена стена, покрита с олово.

Супер обезопасената стая на Хорст се свързваше със света посредством сложна интернет система, която му създаваше усещането, че помещението е самият център на Вселената.

В момента дванадесетте членове на Алианса влизаха в закодираната мрежа — всички малко или много говореха английски и изображенията им се виждаха върху екрана. След като ги поздрави, Хорст премина бързо към целта на срещата.

— Американският ни приятел е изпратил на Ян филм за забавление. Интересува ме реакцията ви.

Бяла светлина изпълни дванадесетте компютъра, свързани в мрежа, а след това камерата се фокусира върху джакузи. Вътре имаше младо тъмнокожо момиче, голо, с дълга черна коса, което лежеше по корем във водата, дълбока около десетина сантиметра. Беше завързана по начин, който американците наричат „овързан като прасе“5, ръцете и краката й бяха зад гърба, а въжето преминаваше през гърлото.

Върху екрана се виждаше мъж, който обаче беше с гръб към камерата. Когато се извърна леко, един от членовете на Алианса промълви: „Анри“.

Анри беше гол, седеше на ръба на ваната, а лицето му бе покрито с тънка гумена маска. Говореше към камерата:

— Виждате, че има много малко вода, но е достатъчно. Не зная кое е по-смъртоносно за Роса. Дали ще се задуши, или ще се удави. Нека погледаме и ще разберем.

Анри се обърна и заговори на хлипащото дете на испански, като едновременно превеждаше пред камерата:

— Казах на Роса да държи краката си опънати назад към главата. Обещах й, че ако издържи в тази поза още час, ще я оставя жива. Може би.

Хорст се усмихна на безочието на Анри, на начина, по който галеше момичето по главата и я успокояваше. Нещастното дете изплака немощно, очевидно бе безкрайно уморено от усилието да оживее.

— Por favor. Dejame marcher. Res palvado.

Анри заговори към камерата:

— Тя ме моли да я пусна. Казва, че съм дявол. Е, добре. Въпреки това аз я обичам. Сладко дете.

Момичето продължи да плаче, оставайки без дъх всеки път, когато краката й се отпуснеха и въжето се стегнеше около врата. Изплака: „Мамо!“, сетне главата й се отпусна, а последното й вдишване бе съпроводено от мехурчета, които се появиха по повърхността на водата.