Факторът Чърчил [bg]

Чърчил решава още на много ранен етап в кариерата си, че ще създаде политическа позиция, която някак си е над лявото и дясното, като обединява най-добрите завоевания и на двете страни и по този начин въплъщава волята на нацията. Гледа на себе си като на гигантския ключов камък в арката, като всички по-малки камъни са логично подредени, за да подкрепят позицията му. Той си има собствена "полуидеология" — нещо като левичарски консерватизъм — империалистична, романтична, но на страната на работещия човек.

Това също е взел от Рандолф. Формулата на Рандолф се нарича "консервативна демокрация". Идеята му е доста мъглява (когато се обръщат към него с молба да я дефинира, Рандолф отговаря, че става дума "предимно за опортюнизъм"). Но консервативната демокрация галванизира и оживява партията на торите през 80-те години на XIX век и със сигурност дава мощен тласък в кариерата на Рандолф Чърчил.

Неговият син също подема темата. Рандолф води кампании служителите да имат право на компенсация при промишлени аварии, а в същия дух Уинстън става автор на важни социални реформи: понижаване на възрастта за пенсиониране до шейсет и пет години, създаване на трудови борси, задължително осигуряване на почивки за работниците и така нататък, макар че през цялото време остава твърд привърженик на свободния пазар.

Чърчил наследява политическото си позициониране от Рандолф и най-вече наследява неговия стил, неговата автопроекция. Рандолф се слави като най-прочутия оратор на своето време; човекът, който може да изпразни цяло кафене, когато се изправи да говори, и чиито почитатели от работническата класа го наричат Малкия Ранди и Нахалния Ранди. "А така, хубаво им го рече, Ранди!", подвикват те, докато политикът говори ли, говори пред гимназията "Мар" почти в изстъпление, с изпъкнали от напрежение очи — нещо като озъбена версия на героя на П. Г. Удхаус, Гъси Финк-Нотъл, от знаменитата сцена с раздаването на годишните награди в училището в Маркет Снодсбъри.

Той е забележителен автор на крилати фрази, като например репликата му по адрес на Гладстон, че е "стар човек в нужда". Когато говори за навика на Гладстон да търси отмора, като сече дърва в Хардън Касъл, той казва: "Горите плачат, за да може мистър Гладстон да се изпоти". Чърчил възприема същите ораторски техники — често пише изцяло пълния текст, а след това се опитва да запомни наизуст колкото може повече от него. И се превръща в един от най-надарените политически говорители не само на собствената си епоха, но може би на всички епохи.