Убийството на улица „Чехов“
- Автор: Гуляшки Андрей
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на улица „Чехов“». Краткое содержание книги:
Огънят в камината буйно пламтеше, а срещу камината беше разположено любимото кресло на Авакум — масивно, виенски стил от края на века, на колелца, тапицирано с вече доста протрито от употреба кадифе, виненочервено на цвят. Върху кръгла масичка със същия цвят, навярно от махагон, с плот и крака — масивнички за размера й (впрочем масивни и тежки бяха всички дървени мебели в къщата на Авакум) — върху познатата ми кръгла масичка димеше, поставено на гледжосана чинийка, голямо джезве току-що кипнало кафе.
Примъкнах една табуретка, седнах срещу камината и протегнах ръце да се огрея, а Авакум донесе и за мен филджан и чашка за коняка и любезно ме покани да се разположа срещу масичката.
— Ти не успя да отгатнеш по вида ми дали съм излизал от къщи, или съм се върнал отнякъде — започна той, като ми наливаше кафе и пълнеше чашката ми с коняк, — аз пък ще направя опит да разкажа какво се е случило с тебе — той погледна часовника си — между 5 и 6 ч. тази сутрин. Съгласен ли си?
Познавах отдавна страстта му да решава задачи от този род. Има мнозина читатели, чието хоби е да решават кръстословиците, отпечатани на последните една-две страници на вестниците и списанията. Любимо развлечение пък на Авакум беше да разчита последните един-два часа от всекидневието на неговите приятели или неприятели — едно случайно посещение например като моето или момент от започнато вече предварително следствие.
— Моля ти се! — кимнах му, макар че тази сутрин нямах настроение за подобни игри.
Като изпусна няколко клъбца дим от лулата си, Авакум рече:
— Към 5 ч. без четвърт ти си излязъл от дома на професор Астарджиев и си тръгнал пеш за дома си. Разстоянието не е голямо.
— Откъде знаеш, че съм бил в дома на професор Астарджиев? — сепнах се аз и усетих как една тръпка или нещо подобно на тръпка сгърчва едновременно и сърцето, и душата ми.
— После ще ти обясня — каза Авакум. — И така, ти си излязъл в 5 ч. без четвърт. Толкоз си бил НЕ НА СЕБЕ СИ, че просто не си забелязал как ходиш — тичал ли си като подгонен или си се влачил като пребит. Всъщност в някои участъци от пътя ти си тичал, а в други си кретал. Ритъмът на ходенето ти е бил в пълен синхрон с душевното ти състояние. Но, едно на друго, ти си взел пътя от Астарджиев до дома си за около 15–20 минути. Влязъл си в твоето холче съсипан, захвърлил си шапката си върху стола, който е от дясната страна на масичката със списанията, сгушил си се в палтото си и така си стоял, вцепенен от студ и мъчителни преживявания, около пет минути. После, пришпорен от великия си инстинкт за самосъхранение, скочил си на крака, взел си шапката си и си хукнал час по-скоро да дойдеш при мен. Но от вълнение и бързане вместо да вземеш шапката си от стола, ти си грабнал шапката, дето е върху закачалката. В тоя час върху закачалката се е намирала твоята сиво-бяла лятна шапка. Поради тази малка грешка, любезни, ти пристигна при мен по зимен балтон и с лятна шапка, лицето ти има още сиво-синкав цвят, а в очите ти още се чете ужас. Искаш ли да се видиш на огледалото?
— О, не! — казах тъжно аз.
Помълчахме.
Той наля в чашката ми коняк, наля и в своята, изправи се и отсипа няколко капки на пода.
— Вечна му памет на професора! — каза той. — Лека му пръст.
Краката ми трепереха, коленете ми бяха като размекнати. Изморил се бях от бързане, пък и улиците бяха хлъзгави! Но се изправих по мъжки и с разтреперана ръка също отлях на пода няколко капки.
— Мир на праха му! — промълвих аз, удивен и смутен. После попитах Авакум: — Надя ли те уведоми по телефона за събитията, които се случиха през нощта?
В трапчинките около устата на Авакум се мярна едва забележима добродушно-иронична усмивка.
— За мен, драги мой, дъщерята на професора не е просто Надя, а Надя Кодова. Хората около професора са ми чужди, включително дъщеря му, и ти знаещ добре, че аз поддържам с тях само формално познанство. Аз съм последният човек, на когото Надя Кодова-Астарджиева би се обадила за каквото и да било. Дори за смъртта на баща си.