Убийството на улица „Чехов“

2.

Аз ходех на гости при професора, защото работехме с него в един институт, в една лаборатория, сближаваха ни общи професионални задачи. А се случваше да дохожда понякога и дъщеря му, Надя, и нейните очи много напомняха очите на моята Христина — игриви, хитри и лукави едновременно. Разбира се, аз помнех моята Христина отпреди петнайсетина-шестнайсет години, но Надя беше младолика, спомняше ми това-онова, пък нали и аз не бях вече момче на 30 години! Та ходех при професора, защото ни сближаваха общи професионални задачи, сетне — той искаше да играе с мене на шах, а аз изпитвах към шаха симпатии, каквито бяха неговите. Поради споменатите причини присъствието ми в професорския дом беше обяснимо, но защо Авакум ходеше там — това обстоятелство дълго време оставаше за мен забулено в тайна.

Когато се случехме двамата с Авакум при професора, а Надя не беше там — аз отстъпвах тактично първата цигулка на моя приятел, тоест неусетно се измъквах от разговора, казвах по нещо само когато единият или другият пряко ми задаваха въпроси. Но понеже и двамата не се пресилваха в това отношение, понякога дори ме забравяха напълно, аз се вслушвах внимателно в думите им и като прилежна машина-компютър отнасях всяка тяхна мисъл към съответните им досиета-характеристики. Така разбрах постепенно какво теглеше Авакум към професора и неговия дом.

Повечето възрастни хора, които прекарват частния си живот предимно в усамотение, обичат да разказват с охота биографиите си и по-интересните си спомени всеки път, щом случаят ги събере с любопитни и внимателни събеседници. Това общо правило важеше с пълна сила и за моя професор. Но аз не бих казал в никакъв случай, че Авакум слушаше моя професор с еднакво внимание и че той проявяваше еднакъв интерес към неговите разкази. О, не! Когато професорът се увличаше например да разправя къде живял в Париж, когато специализирал микробиология в Пастьоровия институт, и какви малки истории имал с голямата дъщеря на хазайката си, и в кой ресторант близо до градината Люксембург ял веднъж миди в сос, подправен със сок от лимони и смокини, и прочие събития от тоя род — Авакум явно скучаеше, пуфкаше клъбца дим от лулата си и гледаше през тях кой знае в какви свои си мисли и неща. Даваше си вид, че слуша, но аз можех да заложа старата и благородна чест на кравата Рашка срещу шумните слави на всичките съвременни високодобивни крави, че той не чуваше нито дума от прочувствените разкази на професора, а си мислеше навярно за загадъчната писменост на траките или на етруските. Последното представление на „Лешникотрошачката“ от Чайковски или за еди-кой си новоизлязъл сборник с алгебрични задачи. Кой знае за какво си мислеше Авакум, когато професорът му разказваше за голямата дъщеря на парижките си хазаи или за мидите в смокинов сок и градината Люксембург.