Убийството на улица „Чехов“
- Автор: Гуляшки Андрей
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на улица „Чехов“». Краткое содержание книги:
— Разбирам ви! — каза Авакум. — По онова време пътят не беше асфалтиран, имаше изровени места и когато човек пътуваше по него с колело, не можеше винаги да измерва времето си с точност до минута! Затова човек или дохождаше на определено място със закъснение, или отиваше по-рано!
— Хм, работата не беше до пътя! — усмихна се с добродушна снизходителност професорът. — Моето пежо беше всъдеходно, а тя имаше крачка на козле! И двамата можехме да хвърчим по въздуха, ако се наложеше. Ами нямахме търпение, скъпи приятелю, бързахме да се видим, горяхме от нетърпение да се срещнем. За всеки от двама ни нощта беше една вечност. Зърнехме ли да се развиделява, хуквахме насреща си! Не гледахме часовниците, а слушахме сърцата си. Затова се случваше някои да изпревари другия и да пристигне по-рано под дивата ябълка.
— Разбирам ви! — кимна повторно Авакум. — Между часовници от една марка и от един модел може да се прояви предварение или закъснение, изразени в плюс или минус, та какво остава до сърцата на хората! — Топ се засмя. — При сърцата на хората се случва предваренията и закъсненията — плюсовете и минусите за време — да се измерват не със секунди и минути — не с часове дори!, — а с цели епохи. Не мислите ли?
— Е, вие отивате много надалеч, приятелю! Ние с Виолета бяхме рожби на една епоха, тоест гледахме на света и на живота с един очи.
— Чудесно! — каза замислено Авакум.
— Хубави години бяха! — въздъхна професорът.
Разговори в тоя дух се водеха почти всеки път, когато Авакум дохождаше на гости при професора. Темата „Виолета“ не беше безкрайна, разбира се, тя се изчерпи за няколко месеца, нейното времетраене не беше се изразило в дълъг низ от години и в самия живот. Виолета не могла да дочака тържествения час, когато съпругът й бил увенчан с професорска титла — починала, преди да го види дори доцент. Тъй че колкото Павел и Виргиния и Херман и Доротеи да съдържаше историята на тяхната служба, тя можеше да подхранва разговорите между двамата приятели най-много за няколко месеца, а после да секне като пресъхнало изворче. Така се и случи, но ето че скоро около изворчето започнаха да никнат като гъби нови теми.
Веднъж се отвори дума за стария път до Мостич, друг ден — за някогашните велосипеди пежо. Каква стомана, какви гуми! Оня ветеран още вършел работа. Професорът го подарил на пощаджията, а той, като отишъл в пенсия — предал го на сина си. Внучето на пощаджията още търкаляло това безсмъртно пежо по улиците на още по-безсмъртното село Мостич.
— Тайната на това велосипедно дълговечие се крие в качеството на стоманата! — каза веднъж Авакум.
Професорът се позамисли и рече:
— Стоманата — да, но и направата, направата! Преди войната хората правеха всичко от добър материал, това е вярно, по и много се стараеха в направата! Оня мой велосипед например?
Той въздъхна и се умълча.
Струва ми се, че Авакум обикна професора заради тия му въздишки и заради умълчаванията му, изпълнени навярно с кой знае какви грижи и мисли.
Тоя навик — леко да въздиша и навремени да се умълчава — имаше и самият Авакум.
3.
Авакум ме посрещна по обичайния си халат, но под него беше облечен с дрехи за улицата; или се готвеше да излиза, или току-що беше се завърнал отнякъде.
— От нощни „похождения“ ли се връщаш или възнамеряваш да правиш ранни „визити“? — попитах го уж на шега, докато се събличах в антрето.
— И този път не успя да улучиш! — сви саркастично вежди Авакум. — Кога най-после ще се научиш да гледаш? Ако се завръщах от нощни „похождения“, щях да съм небръснат, клепките ми щяха да са като полупритворени кепенци, а зениците на очите ми — достатъчно помътнели. Вгледай се в мен, както подобава на един внимателен човек, и ще разбереш!
— Повикали са те спешно някъде, готвиш се да излизаш! — рекох.
— Отново двойка! — поклати глава Авакум. — Ако са ме повикали спешно — щях ли да съм по пантофи? Щях ли да пълня и паля най-голямата си лула? А?
Той отвори вратата и ме въведе в салона.
В камината гореше чудесен огън. Въздухът ухаеше тънко на пламтящи букови цепеници и още по-тънко ухаеше на коняк „Преслав“ — пет звезди. Свикнал бях да разпознавам аромата му, Авакум го предпочиташе и пред френския „Арманяк“, и пред гръцкия „Метакса“. Той винаги имаше в бюфета си бутилки „Арманяк“ и „Метакса“, но обикновено предпочиташе да пълни чашката си с преславския коняк. Не зная дали чуждите коняци отстъпваха на нашия по вкусови качества, а задето Авакум посягаше по-често към преславския — причините бяха, струва ми се, от сантиментално естество. „Преслав“ — пет звезди му напомняше археологически проучвания и разузнавачески приключения от скъпи на сърцето му младежки времена — доколкото можех да съдя от лаконични негови изказвания и намеци. Досещах се за чувствата му. Аз например колчем бивах в Момчилово, винаги отсядах да обядвам в занемарената и овехтяла механа на бай Гроздан. През две улици се кипреше новият модерен ресторант на „Балкантурист“, но аз предпочитах сдалата се вече на времето бай Грозданова кръчма. Тя ми напомняше минали времена, когато чародейката на Момчилово, Балабаница, пи взимаше ума.