Гръмотевичният дом

— Аз и сега бих искал всичките ми пациенти да са точно като вас — заяви той. — Повярвайте ми, много по-приятно е да се грижиш за хубава млада жена отколкото за сприхави старци с болни сърца.

След като и Макгий напусна болницата, Сюзан уреди с един от санитарите да поставят телевизор под наем в стаята й. Докато вечерта напълно изместваше следобеда, тя гледа половината на един стар епизод от „Досието «Рокфорд»“, а после многократно излъчваното предаване на „Мери Тайлър Мур Шоу“. Въпреки честите смущения в картината, които се дължаха на бурята, тя изгледа и новините в пет часа от една сиатълска станция и смаяна установи, че сегашните международни кризи приличаха досущ на събитията, които заемаха водещо място в предаванията от преди три седмици, преди комата й.

По-късно изяде всичко, което й бяха донесли за вечеря. А доста след това позвъни на една от дежурните сестри и помоли за допълнителна закуска. Стегната блондинка на име Марша Едмъндс й донесе някаква порция десерт с нарязани праскови. Тя изяде и нея.

Опитваше се да не мисли за Бил Ричмънд, двойника на Харч. Опитваше се да не мисли и за Гръмотевичния дом, за загубените в комата дни, за останалите празнини в паметта й и за сегашното си безпомощно състояние; за всичко, което би я разстроило. Съсредоточи се върху желанието си да бъде добра пациентка, тъй като силно желаеше да се оправи бързо.

Въпреки това мислите й от време на време бяха смущавани от нетипично, но смразяващо предчувствие за грозяща я опасност. Усещаше, че над нея е надвиснало някакво неясно зло.

Всеки път, когато мислите й се нарочеха в това мрачно направление, тя се заставяше да мисли единствено за приятни неща. Най-често пред очите й се явяваше доктор Макгий — изяществото на походката му, галещият тембър на гласа, чувствителността и привлекателното просветване на изключително сините му очи, силните му, добре оформени длани с красивите им нокти.

Дъждът спря някъде около времето за сън, когато тя вече бе взела предписаното й от доктор Макгий успокоително, но все още не й се спеше. Вятърът обаче не стихваше. Все така силно блъскаше в прозореца. Мърмореше, ръмжеше, съскаше. Той душеше около рамката на прозореца и опираше въздушните си лапи в стъклото като че ли беше голямо куче, което усърдно търси начин да се промъкне.

Навярно именно заради шума от вятъра тази нощ Сюзан сънува кучета. Кучета, а после чакали. Чакали и вълци. Върколаци. Променяха се постепенно от вълчи в човешки форми, а после отново ставаха вълци и пак хора; непрекъснато я преследваха, скачаха върху й или я причакваха в сенките, за да й се нахвърлят. Приемеха ли очертанията на хора, тя ги разпознаваше — Джеликоу, Паркър, Куинс и Харч. В един от случаите, когато бягаше през тъмна гора, тя излезе на огряна от луната поляна, където четирите звяра във вълчия си вид се бяха струпали над трупа на Джери Стийн и отделяха месото от костите му. Вдигнаха глави към нея и се ухилиха зложелателно. От белите им зъби и зловещите им усти се стичаше кръв и висяха парчета сурово месо. Понякога й се присънваше, че я гонят из пещерите, между пречещите сталагмити и сталактити, през тесни коридори от камък и пръст. Друг път я преследваха през огромно поле с дребни черни цветя или я дебнеха в изоставени градски улици, следваха мириса й, караха я да бяга от едно скривалище към друго, щракаха неуморно със зъби по петите й. В един момент дори й се присъни, че едно от съществата се бе промъкнало в болничната й стая — беше приклекнало като вълк скрито в сенките, виждаше се само неясният му силует, гледаше я от долния край на леглото с див блясък в очите си. После се премести в кръга от слаба кехлибарена светлина и тя видя, че е претърпяло нова метаморфоза и се е превърнало от вълк в човек. Беше Ърнест Харч. Носеше пижама, беше наметнат с хавлия…