Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Да — отвърна Хакуърт. — Ще се прибера късно. Доста късно.
— Разбирам.
— Не — сряза я той. Но веднага се сети, че трябва да си държи езика зад зъбите. Даде си сметка, че не бива да се проваля.
— Скъпи?
— Въпросът не е в това, че свършва проектът. След работа обаче смятам да се сдобия с една изненада за Фиона. Нещо много специално.
— Да си си вкъщи за вечеря ще бъде много по-специално от всичко, с което можеш да я изненадаш.
— Не, скъпа. Това е нещо друго. Повярвай ми.
Той я целуна и тръгна към стенда до входната врата. Госпожа Хъл го чакаше с шапката му в едната ръка и куфарчето — в другата. Вече бе махнала педомотива от синтетичния компилатор и го беше нагласила до вратата; уредът беше достатъчно интелигентен, за да знае, че е още в къщата, поради което дългите му крака бяха напълно свити и така той нямаше почти никакво механично предимство. Хакуърт стъпи на стъпенките и усети как каишите се протягат и се увиват около краката му.
Каза си, че още не е късно да се откаже. Ала нещо червено привлече погледа му, той се извърна към вътрешността на къщата и видя как Фиона пълзи по коридора в малката си нощничка, с развята във всички посоки огнена коса, в пълна готовност да изненада Гуендолин, а погледът й му казваше, че е чула целия разговор. Той й изпрати една въздушна целувка и потегли напълно решен.
Бъд бе прекарал последните няколко дни на открито, в един затвор в ниската, миризлива делта на Чанг Жанг (както я наричаха повечето от хилядите му съзатворници) или Янгцзе — както я наричаше той. Стените на затвора представляваха редици от бамбукови стъбла, разположени на няколко метра едно от друго, а на върховете им весело се вееха ленти от оранжев найлон. В костите на Бъд беше имплантирано още едно устройство, което знаеше къде са границите. От време на време човек можеше да види някой труп от другата страна на редицата, като обикновено по тялото се виждаха зловещите белези от формички за сладки. Бъд дълго време си бе мислил, че това са самоубийци, докато не видя със собствените си очи едно линчуване: един затворник, за когото предполагаха, че е откраднал чужди обувки, беше грабнат в пълния смисъл на думата, предаден от ръце на ръце над главите им също като някой рок певец на концерт, докато той през цялото време размахваше ръце и се опитваше отчаяно да се захване за нещо. Когато стигна до редицата от бамбукови прътове, го ръгнаха за последен път, след което го хвърлиха и тялото му буквално експлодира, докато прелиташе над невидимата плоскост на ограденото пространство.
Постоянно присъстващата заплаха от линчуване обаче беше минимална неприятност в сравнение с комарите. Така че когато Бъд чу гласа в ушите си, който му казваше да се отчете на североизточния ъгъл на района, въобще не си губи времето — отчасти защото искаше да се махне от това място и отчасти защото ако откажеше да се подчини, щяха да го закарат там с дистанционното. Можеха просто да му кажат да отиде право в съдебната зала и да седне и той щеше да го направи без съпротива, но заради единия ритуал му изпратиха ченге за ескорт.
Съдебната зала бе с висок таван и се намираше в една от старите сгради по поречието на Бънд. Не беше кой знае колко богато мебелирана. В единия край се виждаше издигната платформа, върху която имаше стара сгъваема маса, покрита с червено парче плат. Върху парчето плат бе избродиран със златни нишки някакъв символ: еднорог, дракон или някаква подобна измишльотина. Бъд не беше много добър в разпознаването на митичните зверове.
Съдията влезе и по-едрият от двамата му охранители — набит китаец с кръгла глава, който миришеше на ментови цигари, фалшиви като измъчените му надежди — го представи като „съдията Фенг“. Полицаят, който бе придружил Бъд до съдебната зала, посочи към пода, при което добре инструктираният Бъд падна на колене и опря чело в пода.
Другият охранител на съдията всъщност беше една дребничка американка с азиатски произход, която носеше очила. Тъй като вече почти никой не носеше очила, за да коригира зрението си, по всяка вероятност това беше някакъв фантаскоп, който те кара да виждаш неща, които не съществуват, като например в интерактивите. Макар че когато хората не ги използваха за забавление, а с някаква друга цел, ги наричаха с по-приятното име феноменоскопи.