Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Лесно е да се разпознае фигурата на барона поради изключителната му осанка. Едната му ръка, мускулеста и изтънчена, държи перо, което бързо се плъзга по хартията пред него. Между пръстите на другата си ръка, тази, върху която блести необикновеният диамант, държи запалена цигара, която от време на време доближава до устните си. Фафнер и Фазолт стоят в краката му.
Фредерика много би искала да се спре и погледне по-дълго, но едно чувство на виновност, на срам пред Краген, който със своя невъзмутим вид не пропуска нито едно от нейните движения, на които разбира значението, я принуждава да ускори стъпките си.
Преди да стигнат вратата, Краген я изпреварва и взема от една поставка сребърния свещник с хилядите кристални висулки, чиито безброй свещи са горели цяла вечер. Издига го високо и с тържествена, бавна стъпка предхожда Фредерика по коридорите и галериите. Тя го следва. Дългата й бяла рокля се развява наоколо и рисува по стените подвижни сенки, които я обгръщат като мълчаливи, трептящи и нежни криле. Ето и стаята й. Краген се извинява, влиза пръв, запалва светлината, излиза, отстранява се, за да мине тя, покланя се, пожелава й лека нощ и се оттегля.
Фредерика прави дълги разходки из парка. Сутрин рано слиза в хола и влиза в преддверието. Там обува други обувки с дебели подметки. На главата си слага вълнена качулка, от която винаги се изплъзват няколко къдрици от хубавите й къдрави и лъскави коси и слага ръкавиците си. Чорапите, ръкавиците и качулката са червени като плодовете на дивия чемшир. Така приготвена, тя изскача навън.
Ранна зимна сутрин. По широките пространства на градините, на парка, затрупан от снега, по заскрежените дървета денят настъпва. Понякога сив и непрозрачен, понякога сред феерия от бледи и дългоцветни багри. Замръзнало е през нощта и термометърът е слязъл доста под нулата.
Фредерика, зъзнеща, скрива ръцете си в джобовете на палтото и преминава с няколко бързи крачки площадката.
Един гарван излита от покрива, събаряйки малко сняг. Той надава пронизително грачене. Фредерика си спомня момента на пристигането си в Бодезер и неволно се сепва. Гарванът се присъединява към някакъв свой събрат и двамата си споделят в някой ъгъл на парка оскъдна плячка или пък придружава Фредерика в разходките й. Той хвърчи и се вие над нея. Когато тя спре, той кацва на някое дърво и когато отново тръгне, хвръква пак, раздвижвайки въздуха с крилата си.
Може би е гладен? Един ден Фредерика запазва парче месо от вечерята си и му го хвърля. Тя продължава разходката си. След няколко крачки се обръща, той се е спуснал върху тази оскъдна плячка, за да я изгълта. Така в големите студове тя храни всеки ден гарвана. Може би чрез този свой жест неволно иска да укроти тайнствените и страшни сили, които през вечерта на пристигането й се бяха изявили чрез гласа на тази мрачна птица.
Фредерика обича сутринните разходки, тази студена, сурова и безжизнена картина. Друг един живот съзира тя, този на въздуха, на небето, хиляди пъти по-нюансиран и по-нежен, по-изящен от живота на земята. Неосезаемата мъгла придава на всяко нещо — на храстите, дърветата, статуите, вазите, сградите, на замъка в далечината — някакъв недействителен, приказен вид, който кара сърцето й да бие, сякаш някакъв чар, някаква магия я пренася в друг свят.
Понякога изпаренията се превръщат в мъгла, която от минута на минута се сгъстява. Всичко изчезва в мека тишина. Тогава някаква странна носталгия притиска сърцето на Фредерика. Тя тича към замъка и колкото повече се приближава до него, някакъв възторг, някакво чувство на доволство, на щастие, на нетърпеливо и радостно очакване я завладява. Какво й пречи мъглата? Тя обича мъглата, защото, когато тя обвие парка и замъка, Фредерика чувствува вътре в гърдите си по-силно от всякога една топлина, едно усещане за бурен, преливащ живот, сякаш горят нажежени въглени или цъфти с тайнствена, изпълнена с гъст аромат и свежест някаква пурпурна и пламенна роза.
Тя минава покрай терасата, към която гледат прозорците на стаите, където живее барон фон Вайзефорт. Фредерика хвърля бегъл поглед към тази страна. Често й се струва, че завесите помръдват и се повдигат и че тя вижда зад стъклата един висок силует; тогава сърцето й тупти по-бързо. Надежда, радост и страх я карат да тръпне. Може би е жертва на някакъв мираж.
Един-единствен път тя бе зърнала барона, една сутрин много рано. Никога не ще забрави тази среща. Впрочем, нищо не се бе случило. Само един поглед, една усмивка, един поздрав и нито една разменена дума.