Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
Още през месец май, когато температурата и времето позволяваха, представленията на операта и концертите в Театъра на Бодезер ставаха на открито. Слушателите заявяваха, че да се слуша една съвършена музика, като се диша ароматът на люляковата гора и цъфналите череши е нещо божествено и когато Памина бе завършила оплакването си или Царицата на нощта прекрасните си трели, или последният акорд на някоя симфония бе замрял и в чаровната тишина, където се чуваше внезапно някой славей да подеме мелодията или темата в същия тон, с чудни извивки, всеки чувствуваше, че изживява един върховен миг.
Ето какво четеше Фредерика в едно луксозно списание, където няколко страници бяха посветени на Бодезер. Тя го бе намерила в Париж на витрината на един книжар. Четеше жадно, трескаво, четеше и препрочиташе.
Фредерика беше в този замък, живееше в него, дишаше, ядеше и спеше, разхождаше се из парка му и свиреше за барон Карл-Стефан фон Вайзефорт, сегашния му притежател…
При това живееше съвсем самотна. Жилището й се намираше в най-старата част на Бодезер, най-отстранената, и там живееше сама. Прозорците й гледат на изток, към обширните ливади, зад които люляковите и черешовите дървета издигат към небето още голите си клони.
Яденето й поднасят в апартамента, както бе казал баронът. Всеки сам се храни в Бодезер. Срещите й с обитателите на замъка са само случайни.
При това не липсват посетители. Има дни, в които царува голямо оживление. Коли пристигат и заминават през всички часове на деня. Зад стъклата на автомобилите се очертават непознати лица. Мъже, жени се явяват и изчезват в обширните коридори.
Галерията, срещу която е вратата на нейната стая, гледа към мястото, през което се идва в замъка, когато човек пристига от Париж. Фредерика повдига малко пердето и гледа. Тя се надява да види високия силует на барона, когато излиза или влиза в замъка.
Ето идва кола. Вратата се отваря. Двама млади френски офицери скачат на земята и изкачват стъпалата на площадката с леки и бързи крачки. Те са радостни, весели, щастливи, че живеят. Понякога гостите са хора, облечени в удобни шуби, с чанти в ръка или жени, загърнати в кожи, главите, покрити с воали, под които блестят украшенията в косите им. Полите на роклите им се развяват като венец около прекрасните им обувки. Понякога това са висши офицери, които се разпознават по фуражките. През нощта те не се виждат ясно.
Тогава вратата се отваря. Явява се лакей, носещ тежък свещник, отрупан със запалени свещи, чийто восък капе по снега. Гостите изкачват стъпалата на площадката и изчезват във вътрешността на замъка. От прозорците на южната фасада се пръскат снопове светлини върху мълчаливите градини, обвити с белоснежна покривка.
Баронът е там. Той посреща гостите. Целува ръка на дамите, може би им представя Фафнер и Фазолт и те се учудват на красотата и силата им. Баронът се усмихва. Заповядва ли също на кучетата да не ги докосват и да ги пазят, както биха направили това за него? Опива ли всички гости с чара на словото си?
Може би той носи бял смокинг? Фредерика никога не го е виждала така облечен, но знае, че баронът е свикнал да носи в замъка бял смокинг; бе прочела това в статията, посветена на Бодезер.
Казват, че този бял смокинг бил като изискана фантазия, оригиналност, която учудва, интригува, но се харесва, защото идва от чужденец, а французите лудеят по чудатостите на чужденците.
…Фредерика не остава дълго на прозореца. Тя не забравя, че слугите могат да минат край галерията. Влиза в стаята си и ляга пред огъня, който гори ден и нощ в камината. Не би се изчервила, ако слугите я изненадат, че проявява любопитство, но не може да понесе мисълта да смятат, че страда от това, че е държана настрана, не е поканена, а като пепеляшка се мъчи скрито да долови блясъка на приемите, които се дават в салоните откъм южната страна.
Защо баронът не иска тя да свири на гостите му? Той е наел джазов оркестър и може би разказва с тънката си иронична усмивка, че в Германия вече не смеят да свирят тази музика, защото я смятат за недостойна за ушите на германската раса. И всички се смеят, негърът, който свири на саксофона, надува до спукване бузите си; лицето, което бие барабана, изпълнява с пръчките си истински чудеса на виртуозност, просто същинско акробатство. Ритъмът става по-пламенен, динамичен. Всички ръкопляскат, пеят танцуват, смеят се и се шегуват…
Имаше дни, когато замъкът сред парка и заснежените градини потъваше в самота, тишина и уединение, сякаш някакъв троен омагьосан кръг го отделяше от останалия свят. Баронът не излизаше и не приемаше. Случваше се да я повика.