Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Кимнах.
— Би могло да се каже.
Юкио стрелна поглед към женския глас и се намръщи. Може би го объркваше името Мики, или просто се тревожеше от съотношението на силите — трима срещу петима.
— Знаеш кой съм — започна той. — Затова дай да не усложняваме…
— Нямам представа кой си, по дяволите — отсече спокойно Силви. — Но знам, че се натресе при нас без покана. Затова мисля, че ще е най-добре да си вървиш.
По лицето му се изписа смайване.
— Точно така, върви на майната си — добави Ядвига.
Тя вдигна ръце в нещо средно между бойна стойка и подигравателен жест на капитулация.
— Ядви… — започнах аз, но нещата вече бяха стигнали твърде далеч.
Ядвига изпъчи брадичка и замахна напред с явното намерение да изблъска единия бияч през вратата. Все тъй ухилен, той се пресегна насреща й. Ядви отскочи невероятно бързо, гмурна се под ръката му и го повали с хватка от джудо. Някой зад мен извика. После Юкио най-спокойно измъкна мъничък черен квантов бластер и простреля Ядви.
Тя падна като вкаменена сред бледия проблясък на изстрела. Из хола се разнесе мирис на изгоряло месо. Времето спря.
Вероятно се бях хвърлил напред, защото вторият бияч ме спря. Лицето му беше изкривено от смайване, а в ръцете си стискаше два пистолета „Сегед“. Аз застинах и вдигнах пред себе си разперени длани. Поваленият му колега се опита да стане от пода и се препъна в останките на Ядви.
— Добре. — Юкио огледа всички в хола, размахвайки бластера най-вече към Силви. — Стига толкова. Не знам какво става тук, по дяволите, но вие…
Силви рязко изрече една-единствена сричка:
— Ор!
В тясното помещение отново прокънтя гръмотевица. Този път блясъкът бе ослепителен. За миг зърнах преплетени ивици бял пламък, които прелетяха край мен, разклониха се и пронизаха Юкио, бияча пред мен и човека, все още опитващ да се надигне от пода. Онзи отпред разпери ръце, сякаш прегръщаше пламъка, който го обля от гърдите надолу. Устата му зина широко. В лещите му лумнаха заслепяващи пъстроцветни отражения.
Огънят изгасна, за миг настана непрогледен мастилен мрак и из очите ми затанцуваха призрачни изображения с виолетови тонове. Примигах, за да ги прогоня, вкопчих се в подробностите.
Първият бияч лежеше на пода пред мен, разрязан на две димящи половини, продължавайки да стиска с вдървени ръце двата сегеда. Прекомерно мощният заряд бе запоил пръстите му за пистолетите.
Другият така и не бе успял да се изправи. Отново лежеше до Ядви, само че вече от гърдите нагоре нямаше нищо.
В Юкио зееше грамадна дупка, която бе унищожила кажи-речи всичките му вътрешни органи. От горната част на идеално овалния отвор стърчаха овъглени ребра, а отдолу се виждаха плочките на пода като в специален ефект от евтин сензофилм.
Из хола изведнъж се разнесе воня на изпразнени черва.
— Е, май наистина действа.
Ор мина край мен и сведе очи към касапницата, която явно бе негово дело. Все още беше гол до кръста и аз видях отстрани на гърба му отворените бластерни гнезда. Приличаха на масивни рибешки хриле, а по ръбовете им все още трептеше нагорещен въздух. Той прекрачи право към Ядвига, коленичи и установи:
— Тесен лъч. Унищожил е сърцето и по-голямата част от десния дроб. Тук с нищо не можем да й помогнем.
— Някой да затвори вратата — нареди Силви.
Военният съвет протече стремглаво. Новите ми познати имаха зад гърба си няколко години оперативна работа като сплотен екип и общуваха със светкавични стенографски жестове, комбиниращи нормалната реч с международния жаргон и концентрираната символика. Включих емисарската интуиция на пълна мощ, за да схващам поне отчасти за какво става дума.
— Да съобщим? — заинтересува се Кийока, стройна жена в специално отгледан маорски носител. Тя не откъсваше поглед от трупа на Ядвига и хапеше устни.
— На? — Ор бързо направи към нея жест с палеца и малкия пръст. С другата ръка изрисува по лицето си въображаема татуировка.
— О. Ами той?
Силви изкриви някак странно лицето си и направи жест с ниско сведени ръце. Не проумях веднага, но предположих какво иска да каже и се намесих:
— Те дойдоха заради мен.
— Да бе, няма майтап. — Ор ме гледаше с открита неприязън. Бластерните гнезда върху гърдите и гърба му се бяха затворили, но като гледах масивната мускулеста фигура, не ми беше трудно да си представя как се разтварят за нов залп. — Хубави приятелчета си имаш.