Непрогледност

Тази сутрин приемната беше относително спокойна. Пак се навъртаха неколцина журналисти, жадни да научат нещо повече за случая с второто убийство, извършено в Сентръл Парк, то беше запълнило първите страници на жълтите вестници и местните сутрешни новини.

Лори спря нерешително пред вътрешната врата. На една от пластмасовите пейки забеляза Боб Талбът, потънал в разговор с друг репортер. След моментно колебание тя се приближи до тях.

— Боб, бих искала да поговорим — каза. След това се обърна към другия и добави: — Извинете, че ви прекъсвам.

Боб стана енергично и се отдалечи с Лори. Тя беше изненадана от държането му. Очакваше да е по-притеснен и разкаян.

— Сигурно е своеобразен рекорд да те видя два дни поред — рече Боб. — Това е удоволствие, с което е възможно да свикна.

Лори започна направо:

— Не мога да повярвам, че не си проявил малко повече уважение към доверието ми. Това, което ти казах вчера, беше предназначено само за твоите уши.

Боб видимо беше изненадан от упрека на Лори.

— Страшно съжалявам. Не съм мислил, че това, което ми каза, е тайна. Не ме предупреди.

— Би могъл да се досетиш — тросна се Лори. — Не се иска много ум, за да си дадеш сметка, че подобно изявление ще ме злепостави.

— Извинявай — рече Боб. — Няма да се повтори.

— Прав си, няма да се повтори — каза Лори.

Тя се врътна и се отправи към вътрешната врата, без да обръща внимание на виковете на Боб. Но въпреки това вече не бе така ядосана. В края на краищата предния ден беше казала истината. Мина й през ума, че май трябва да се притеснява повече от социално-политическия момент в работата си, за който бе споменал Бингам, отколкото за постъпката на Боб. Патологията и по-конкретно съдебната медицина я привличаха и с това, че хората, които са им се посветили, се опитват да открият истината. За нея бе неприемлива мисълта за компромис, какъвто и да е той. Надяваше се, че никога няма да й се наложи да избира между своята съвест и политиканстването.

Марлин Уилсън й отвори с бутона вратата и Лори се насочи право към отделението за идентифициране. Както обикновено, Вини Амендола пиеше кафе и прелистваше спортните страници. Ако датата върху вестника не бе различна всеки ден, Лори бе готова да се закълне, че Вини изобщо не излиза от Службата. Той не показа с нищо, че е забелязал Лори. Рива Мехта, колежката й, с която деляха един кабинет, също беше в отделението за идентифициране. Беше тъничка индийка с мургава кожа и мек, копринен глас. В понеделник двете не се бяха виждали.

— Изглежда, днес имаш късмет — подкачи я Рива.

Беше си взела кафе, преди да се качи в кабинета. Вторник беше нейният ден за оформяне на документацията.