Прокълната нощ

– Няма значение. Трябва да намериш начин да се измъкнеш от тук, Дароу. – Трябваше да каже на властите какво се беше случило с Мадокс. Щяха ли да ù повярват? Щяха ли да се загрижат? Или мъжете тук ги бяха омагьосали по някакъв начин, както бяха направили с останалите жители на града (ангели – да, бе), които им бяха позволили да вършат каквото искат и когато искат?

От устните ù се чу хлип, тялото ù се разтресе. Никой не трябваше да умира толкова бавно, толкова болезнено. Без достойнство. Пренебрегнати викове.

По един или друг начин Мадокс щеше да бъде отмъстен.

* * *

Мадокс изкрещя.

Пламъците го облизваха от глава до пети. Изприщваха и стопяваха плътта му, смаляваха го до нищо, до гола кост. Не, дори не и кост, помисли той в следващия миг. Пламъците го бяха смалили до пепел. Но той все още усещаше… винаги усещаше. Все още знаеше кой е, все още знаеше какво е и че ще се върне отново в огъня утре.

Агонията беше повече, отколкото можеше да понесе. Струйки пушек сгъстяваха въздуха и пръскаха сажди във всички посоки. Сякаш бе страничен наблюдател и знаеше, че тези сажди принадлежат на него. Че са част от него.

Твърде скоро саждите се върнаха там, където беше стоял той, слепиха се и станаха тяло, мъж… мъж, който още веднъж се запали. Тяло, което още веднъж се стопи ужасяващо – парче по парче, отлепвайки кожата от плътта. После по мускулите започнаха да потрепват оранжево-златни искри и те се разпаднаха напълно. И пак черният бриз, който върна всичко на мястото му, за да може целият процес да се повтори. Отново и отново, и отново.

През цялото време Насилие ревеше в главата му, отчаяно искаше да избяга, но вече не беше заситен, както в мига на смъртта. С неговите викове се смесваха тези на другите осъдени души, които пищяха, когато пламъците на ада ги поглъщаха. Демони, тези противни крилати създания с блестящи червени очи, скелетни лица и дебели жълти рога върху главите, пърхаха от един измъчван затворник към друг, смееха се, подиграваха се и плюеха.

„Аз нося едно от тези чудовища вътре в себе си. Само че моето е по-лошо.“

Другите демони също го знаеха.

– Добре дошъл отново, братко! – присмиваха се те, преди да го оближат с пламтящите си раздвоени езици.

Винаги когато огънят го поглъщаше преди, на Мадокс му се беше искало да се стопи до нищо и никога да не се връща в ада или на земята. Да приключи мизерното си съществуване и най-после болката да спре. Винаги преди… но не и тази нощ. Не и този път.

Тази нощ болката беше притъпена от желание.

Образът на Ашлин се вряза в ума му, дразнейки го много повече от демоните. „С мен ще намериш само блаженство“ – сякаш казваха очите ù, докато устните ù се разделяха, жадуващи за целувка.

Тя беше пъзел, който той искаше да разгадае. За първи път зърна рая в нейната топла и гъста кехлибарена коса и в очите ù с цвят на пчелен мед. Тя беше изящна и сочна, и толкова недвусмислено женствена, че призоваваше всеки негов мъжки инстинкт.

Изненадващо, но тя се беше борила да остане с него. Дори се беше борила, за да го спаси от другите – това той беше осъзнал едва преди няколко минути. Не разбираше напълно защо, но нейните действия все пак му харесваха.