Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Сега — каза докторът и му го връчи тържествено, сякаш беше самото бойно кралско знаме — какво искаш да ти разкажа?
— За морските нашественици и за тяхното черно желязо, за ситите… и, разбира се, за нашия замък. И за крал Джон.
— Аха. — Докторът кимна замислено. — Дългичък списък, но ако не ни прекъсне пак онзи празноглав мързеливец Инч, навярно ще мога да го посъкратя. Захващай се, момчето ми, захващай се — нека прах да лети! Впрочем, докъде точно бях стигнал?
— Ами, римърите дошли с железните си мечове и ситите започнали да отстъпват. Римърите посекли всички — хора и сити — с черното си желязо.
— Хм — измърмори сухо Моргенес, — сега си спомням. Хм. Е, в интерес на истината, северните нашественици не избивали абсолютно всички. Нито пък нашествията и атаките им били толкова безжалостни, колкото вероятно съм ти ги представил. Прекарали дълги години на север, преди да прекосят Фростмарч, а тогава се натъкнали на още по-голямо препятствие: мъжете на Хернистир.
— Да, но народът на ситите… — не се стърпя Саймън. Знаеше всичко за хернистирците — беше срещал много от тези езичници от западните области. — Казахте, че Малкият народ трябвало да се спасява от железните мечове!
— Не се казва „малък народ“, Саймън, аз… ох, за бога! — Докторът се отпусна върху купчина подвързани с кожа книги и подръпна редките си бакенбарди. — Сега виждам, че трябва да ти разкажа тази история с повече подробности. Трябва ли да се върнеш за обяда?
— Не — излъга невъзмутимо Саймън.
Една разказана от край до край история на доктора би била отлична компенсация за поредния пердах от страна на Рейчъл.
— Добре. В такъв случай да си намерим малко хляб и лук… и може би каничка с нещо за пиене — човек доста ожаднява, когато приказва, — след което ще се постарая да превърна шлаката в най-чист метал без примеси: накратко, да те науча на нещо.
След като се снабдиха с провизии, докторът отново зае мястото си.
— Така, така, Саймън — о, и не се срамувай да размахваш метлата, докато ядеш. Младите са толкова съобразителни! И ме поправяй, ако объркам нещо. Днес е дросдей, петнайсети или шестнайсети? — не, петнайсети новандер. А годината е 1163, нали?
— Мисля, че да.
— Отлично. Сложи това на табуретката, моля те. Така, хиляда сто шестдесет и трета година от какво? Знаеш ли?
Моргенес се наведе напред.
Саймън се намуси. Докторът го мислеше за глупак и му се присмиваше. От къде на къде един кухненски прислужник би могъл да знае такива неща? Той продължи да мете мълчаливо.
След малко вдигна очи. Докторът дъвчеше и го наблюдаваше напрегнато над коравия черен комат.
„Какви пронизващи сини очи има старецът!“
Саймън отново се извърна.
— Е? — повтори докторът, след като преглътна. — От какво?
— Не знам — измънка Саймън, възмутен от собствения си сърдит глас.
— Така да е. Не знаеш или си мислиш, че не знаеш. Слушаш ли прокламациите, когато ги чете глашатаят?
— Понякога. Когато съм на пазара. Иначе Рейчъл ми казва какво гласят.
— И как завършват? Накрая прочитат някаква дата, спомняш ли си?… Внимавай с кристалната урна, момчето ми, метеш така, като че ли бръснеш най-лошия си враг… Та как завършват?
На потъналия от срам Саймън му идеше да хвърли метлата и да си тръгне, но неочаквано от дълбините на съзнанието му изплува една фраза, примесена с шумовете на пазара — плющене на знамена и чергила — и свежия мирис на пролетна трева под краката.
— От Основаването.
Беше абсолютно сигурен. Чу фразата толкова ясно, сякаш беше застанал на Главната улица.
— Отлично! — Докторът вдигна каната си като за наздравица и сръбна солидна глътка. — И така, „Основаването“ на какво? Не се притеснявай — продължи той, щом Саймън завъртя глава, че не знае, — ще ти кажа. Не очаквам днешните млади хора — възпитавани в дух на съмнително рицарство и безразсъдна смелост — да знаят кой знае колко за истинската същност на събитията. — Докторът поклати глава тъжно-подигравателно. — Набанската империя е основана — или било обявено, че е основана — преди хиляда сто шестдесет и не-знам-си-колко години от Тиагарис, първия император. По това време легионите на Набан господствали над всички страни на човеците на север и на юг от двете страни на река Гленивент.
— Но — но Набан е толкова малък! — изуми се Саймън. — Само нищожна част от кралството на крал Джон.