Моят път към теб
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-221-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Моят път към теб». Краткое содержание книги:
Аманда и Досън се влюбват безумно в гимназията. Макар да принадлежат към различни социални прослойки, техните чувства са неподвластни на неписаните правила в малкото южно градче. Непредвидими обстоятелства разделят влюбените и ги запращат по противоположни житейски пътеки.
След години Аманда и Досън се срещат отново…
И двамата не са забравили страстната първа любов, която ги е белязала завинаги. Изправени пред болезнени спомени, те трябва да открият дали любовта може да пренапише миналото и да заличи настоящето.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“ и „Пристан за двама“.
— Какво?
— Тук не става дума за реставрация, а за съвсем малки поправки в мотора. Карбуратор, амбреаж и още няколко дреболии. Предполагам, чакал е доставка на някои части. Със старите модели се налага да чакаш доста време понякога.
— Какво ще рече това?
— Че собственикът дори не може да я подкара.
— Ще помоля адвоката да се свърже с него — предложи Аманда и отстрани кичур коса, паднал върху челото й. — Така и така ще се срещам с него.
— Адвокат ли?
— Да — кимна тя. — Той ми се обади, за да съобщи за смъртта на Тък. Важно било да дойда.
— А името му да е случайно Морган Танър? — попита Досън, докато затваряше капака.
— Познаваш ли го?
— Имам среща с него утре.
— В колко часа?
— В единайсет и предполагам, че и ти имаш среща с него по същото време, прав ли съм?
Трябваха й няколко секунди, за да се сети какво намеква Досън — очевидно Тък беше планирал тази тяхна среща. Ако не се бяха срещнали сега в дома му, това щеше да се случи при адвоката му. В този момент тя не можеше да реши само едно — дали иска да халоса Тък по рамото, или да го разцелува.
Явно лицето й беше издало мислите, защото Досън подхвърли:
— Да разбирам ли, че не си имала представа за плановете на Тък?
— Никаква.
Ято скорци излетя от близките дървета и Аманда ги проследи с поглед, докато се обръщаха и променяха посоката на летене, очертавайки странни фигури във въздуха. Когато извърна отново лице към Досън, го видя да седи облегнат на тезгяха със скрито в сянката лице. Тук, където те двамата имаха толкова много общи спомени, тя бе готова да се закълне, че в този момент седи младият Досън. Бързо си напомни, че сега те са напълно различни. По-скоро непознати.
— Мина много време — наруши той тишината.
— Така е.
— Мога да ти задам поне хиляда въпроса.
— Само толкова? — повдигна вежди тя.
Той се засмя и Аманда не можеше да не долови горчивата нотка в този смях.
— Аз също имам въпроси — продължи тя, — но преди това трябва да знаеш, че… Омъжена съм.
— Разбрах. Видях халката на пръста ти. — Досън пъхна палец в джоба на панталоните си и отново опря гръб в твърдата повърхност на тезгяха. — От колко години сте женени?
— Следващия месец ще станат двайсет.
— Деца?
Първата й мисъл беше за Беа и тя се поколеба какво да отговори за броя им.
— Три — промълви най-накрая.
Доловил колебанието й, той не разбираше какво го е породило.
— А съпругът ти? Ще ми допадне ли?
— Франк ли? — За част от секундата в съзнанието й прелетя споменът за разговора й с Тък за Франк и се запита дали Досън знае нещо. И не защото нямаше доверие в дискретността на Тък, а защото бе убедена, че Досън ще разбере, ако излъже. Предпочете да даде уклончив отговор. — От много време сме заедно.
Досън обмисли за миг подбора й на думи и тръгна към къщата, минавайки покрай нея с гъвкавата походка на атлет.
— Сигурно Тък ти е дал ключ, прав ли съм? Ожаднях.
Аманда примигна от изненада.
— Чакай малко. Тък ли ти каза?
— Не — гласеше краткият отговор.
— Откъде знаеш тогава?
— Не е изпратил ключ на мен, а някой от нас двамата трябва да има.
Преди да го последва, Аманда постоя неподвижно, замислена за това как бе успял той да стигне до истината.
Досън преодоля стъпалата на верандата с един скок и спря пред вратата. Аманда извади ключа от чантата си, застана до него и го пъхна в ключалката. Миг след това вратата изскърца и се отвори.
Вътре беше приятно прохладно и първата мисъл на Досън бе, че къщата е като продължение на гората — всичко в нея бе от дърво, с цветовете на земята и природата. Облицованите с дъски стени и тези на пода бяха потъмнели с годините, кафявите завеси не успяваха да скрият местата, където бе текла вода под прозорците. Подлакътниците на креслата и канапето бяха съвсем протрити. Огледалото на полицата над камината беше напукано, а тухлите около огнището — съвсем почернели. Вътре се виждаха въглени от изгаснал огън. На масичка близо до вратата бяха натрупани албуми със снимки, грамофон, вероятно по-стар от Досън, и разнебитен вентилатор. Застоялият въздух бе просмукан с миризмата на цигарен дим. След като отвори прозореца, Досън включи вентилатора, заслушвайки се за кратко в трополенето на перките. Основата не беше стабилна и леко потропваше.