Блондинка от Маями
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #7
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Блондинка от Маями». Краткое содержание книги:
— Скапана вуду магия.
— Според мен по-скоро е работа на сантерийците.
— Ще взема да се преселя в Джорджия, тъй да знаеш. Вчера пък бяха нахвърляли смачкани яйца. Слънцето се добра до тях преди мен, та вонеше чак до Хаялеа.
— Яйцата са за провал на обвинението.
Рошавия загреба тортата и я метна в кофата.
— Миналата седмица намерих умрял гущер със зашита уста.
— Това е…
— Знам. Магия срещу доносници.
— Точно така.
— Ами теб, Джейк, какво те води насам, при всичките тия шамани и навлеци от Третия свят?
— Заседание за освобождаване под гаранция. Слушай, Роша чувал ли си за нещо, дето да ми уреди гаранция в дело за предумишлено убийство.
— Майната им на тортите и гущерите, Джейк. Просто се моли съдията да има баджанак лихвар, дето се е специализирал по заема за гаранция. Ако ли не, пъхни в плик няколко хартийки с лика на Бенджамин Франклин и кажи, че е предизборно дарение.
— Рошав, нали знаеш, че не е в моя стил.
Той отново хвана метлата.
— А пък аз се чудя защо излежах двайсет и седем месеца.
— Ако тежкото детство беше оправдание за убийство, затворите щяха да се изпразнят — заяви мрачно Ейб Соколов. — Сигурен съм, че всеки затворник в смъртното отделение е имал ужасяващо детство. Далеч по-страшно, бих казал, от това на мис Кристина Бърнхард в имението край океана.
Би казал, а?
Ейб Соколов имаше склонност към надути фрази, но за разлика от повечето прокурори понякога проявяваше почти човешки черти. Малко суров, малко педантичен, но безупречно честен. Беше висок, мършав, с жълтеникав цвят на лицето и носеше погребален черен костюм с бяла риза, кървавочервена вратовръзка и бутониера във формата на миниатюрни сребърни белезници.
В момента Честния Ейб осмиваше твърдението ми, че прокуратурата е прекалила и би трябвало да обвини клиентката ми в непредумишлено убийство.
— Потиснати спомени — изсумтя Соколов. — Посттравматичен стресов синдром. Ваша чест, по тия сладкодумни адвокати се навъдиха повече синдроми, отколкото бълхи по кучетата.
По дяволите, имах чувството, че Ейб е ходил на езикови уроци при баба ми. Или пък се мъчеше да говори в народен стил, което не му е присъщо. Съдията Майрън Стангър го зяпаше от височината на подиума, но очите му бяха скрити зад тъмни очила, та да не усещаме кога дреме. Имаше топчест нос, украсен с тънички сини вени и венче от бяла коса около яйцевидната гола глава. Негова чест много си падаше по кубинските пури и в момента дъвчете изгаснала „Корона Гигантес“, нарушавайки както съдебния правилник, така и ембаргото срещу Куба. От едната му страна стърчеше националният флаг, от другата — знамето на щата. Върху съдебната маса беше натрупан пълен комплект „Закони на Флорида“. По дългите дървени скамейки в залата се мяркаха само няколко души. Аз седях зад масата на защитата върху тежък махагонов стол, чиято кожена тапицерия беше напукана от старост и излъскана от безброй евтини панталони.
Ейб продължаваше да дудне:
— Разправят ни, че поради синдрома на изтормозената съпруга една жена може да убие мъжа си, макар и да няма непосредствена заплаха за живота й. Бял мъж застрелва две черни хлапета, а после твърди, че страдал от синдром на градското оцеляване и затова трябвало да го пуснем. Друга жена претрепва мъжа си в деня на финала за купата и ни уверява, че причината е синдромът на футболната вдовица. Обвиняваме някого в укриване на данъци, той пък страда от синдром на нетърпимост към формуляри. Синдром на нещастното детство, черна ярост, масова психоза… има ли край? Питам ви, ваша чест, има ли край?
Съдията Стангър се сепна. Сигурно се чудеше дали Соколов наистина чака отговор. Накрая каза:
— Нека не обсъждаме делото днес, господа. Сега говорим единствено за гаранцията, а според прецедента по случая „Артър срещу държавата“, защитата трябва да ни убеди, че доказателствата срещу обвиняемия не са пълни и вината му не е очевидна. Доколкото разбрах от дадените показания на доктор Шийн и твърденията на мистър Ласитър, по фактите няма спор. Обвиняемата е застреляла баща си.
Съдията кимна към масата на защитата, където Криси седеше до мен в син затворнически костюм. Когато дойдеше време за подбор на съдебни заседатели, щяхме да я нагиздим. Сред управляемия хаос на съдебната зала, тя изглеждаше замаяна и объркана. За нас, работещите в съда, тук е като роден дом. Същото се отнася и за повечето клиенти, които познават закона по-добре от мен. Но за човек от източната страна на магистралата, както наричаме хората, израснали край океана, това е един ужасен и непознат свят.