Наследникът

И нито канцлерът, нито войниците забелязаха, че допреди малко в праха е имало отпечатани няколко върволици ситни стъпки — като оставени от дете или джудже.

Като пристъпи до решетката, Берилиус извади от джоба си масивния ключ, лежал незнайно колко години в тайния шкаф в стената на канцлерския кабинет. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти, но не се случи нищо. Многовековни наслагвания от прах и ръжда бяха блокирали железния механизъм. Берилиус обаче нямаше да заема най-високия пост в кралството, ако не умееше да предвижда всичко до най-малка подробност. След миг в ръката му се появи шишенце растително масло и той поля с него процепа над езичето на ключалката. Изчака малко и опита отново. Този път механизмът поддаде, макар и съвсем леко.

Отстъпвайки неохотно, сякаш със съзнателно нежелание, ключалката все пак помръдваше все повече и повече, докато на седмия опит глухо изщрака и езичето хлътна в гнездото си. Канцлерът бутна решетестата врата и прекрачи отвъд нея. Отдясно стръмни стъпала водеха към мрачно пространство отдолу, а отпред коридорът свършваше след десетина крачки с плътна базалтова стена. Само при внимателно вглеждане окото можеше да различи, че това всъщност не е истинска стена, а грамаден каменен блок, изсечен с точните размери на тунела, така че да го прегражда изцяло, без да оставя ни най-малък процеп отдолу, отгоре и острани.

Точно в средата на базалтовата преграда зееше тесен квадратен отвор, приблизително колкото да се пъхне човешка глава. Разбира се, Берилиус нямаше намерение да извършва подобна глупост. Той само се приближи и размаха фенера отпред, но отворът продължаваше по цялата дължина на каменния блок — около три метра — тъй че светлината не стигаше до отвъдното пространство.

Стегни се, заповяда си Берилиус. Никой не бива да вижда, че се страхуваш. Най-малко тези тук.

Спокойната, добронамерена и лекичко снизходителна усмивка се изписа по лицето му с лекота, породена от десетилетия актьорска практика — защото както бе разбрал още от младини, политиката не е нищо друго освен театър за лековерните. Именно тази блага маска се извърна към гвардейците и изрече спокойно:

— Торн и Албрик, застанете на три крачки зад мен. — Берилиус винаги се стараеше да запомни имената на слугите и стражата. Подобни дребни признаци на внимание хвърляха в човешките души семена, които някой ден можеха да дадат изненадващо полезни плодове. — Едвар и Сурт, слезте долу. Ще видите каменни подпори. Бъдете готови да ги повалите, но само по моя заповед. Повтарям, само по моя заповед. — Той се засмя почти естествено. — И се пазете момчета. Обичам палачинки, но не бих искал точно вие да се превърнете в нещо подобно.