Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Мина време, годината изтече, отново дойде пролетта и после настъпи лятото. Но Даг беше като ослепял и не забелязваше нито раззеленените гори, нито наедрелите житни ниви, нито покритите със свежа трева и пъстри цветя поляни. Беше потънал в измъчващите го едни и същи неспокойни мисли, които го изтощаваха до смърт. Хората го избягваха, споглеждаха се и поклащаха глави.
— Безумец — изричаха те.
Един ден се случи нещо.
Даг обикаляше безцелно из имението, като спираше за малко, присядаше и после пак тръгваше.
Къде беше той? Какви бяха тези звуци около него?
Намираше се някъде в имението, защото от мястото, където беше спрял, се виждаше селото с буковите горички край него, с къщите, оборите, пасбищата. Да, със сигурност това беше тяхното село, но то му изглеждаше по-различно днес. До ушите му долитаха по-различни звуци, някакво особено жужене и един необичаен за слуха му шум от множество, което се движеше.
Какво ставаше в горите? Значи те са живи?… Ето че се раздвижиха…
Непрестанен тропот от стъпки на безброй животни — тежки стъпки и лек тропот, се долавяха едновременно от всички страни. Даг чуваше как се чупят клоните на дърветата, чието пращене ставаше все по-близко, след това земята се затресе… и тогава се появиха всички горски зверове, така плътно притиснати едни до други, че мачкаха и изпотъпкваха всичко при своя бавен и неспирен вървеж.
Едри мечки, бързи вълци, гъвкави лисици, големи елени с разклонени като дървета рога вървяха напред в бавен и сигурен фронт. Над тях небето почерня от хищни птици — орли и ястреби, излезли от гората, стояха неподвижно с разперени криле във въздуха, готови за нападение. Долу в речната долина, както и покрай пътищата, дебнеха скитници и крадци, готови да крадат товари, да ограбват пътници. В един момент армии от развилнели се животни и зли хора се запътиха едновременно откъм гората и откъм селото в равнината, и се насъбраха на хълма на Хамарбьо.
Даг усети, че му прилошава, и се строполи на земята.
Виждаше съвсем отблизо светещите очи и озъбените муцуни на зверовете, изкривените от лукаво злорадство човешки лица.
Съвсем близо нещо изсвири във въздуха и той си помисли, че го е пронизал куршум… Тогава съзря дружина мъже, въоръжени с пушки и ножове, някои от тях мургави, едри и мускулести, други — руси като него, със сини очи и сдържана усмивка. Вървяха силни и бързи, с премерена стъпка, сякаш танцуваха. Разнесоха се още изстрели, паднаха, покосени от тях, злите крадци, настървените зверове. Спокойни и решителни, въоръжените мъже продължаваха да вървят, докато стигнаха до стените на имението. Тогава Даг осъзна, че ги познава: мургавите му приличаха на Туре, а другите — на него. Мъжете от рода му.
В същото време шумът в горите и селището секна. Злите хора и зверовете бяха изчезнали. Остана само групата въоръжени мъже, застанали на билото като истински бранители, след което настъпи тишина в небето и на земята.
Но… — сепна се Даг, — къде бяха отишли всичко? Бяха изчезнали внезапно. И ето че адският шум се разнесе отново от всички страни, защото ужасната армия от зверове и престъпници се връщаше пак — зла, настървена, неукротима. Виковете, дрезгавият рев и трясъкът на събарящите се дървета се засилиха. Всичко почерня от смърт.
Плътният мрак бе раздран от широка синя светкавица, която освети селото и далечните гори и веднага след това се чу оглушителен гръм, сякаш всички пушки на света гръмнаха едновременно. Земята и въздух се разтресоха… след това постепенно настъпи тишина, сред която се чуваше само плющенето на проливен дъжд, който се изливаше върху горите.
В един от ъглите на старата ограда от векове се извисяваше бреза, най-голямата, която хората някога бяха виждали. Сред местните се предаваше поверие, че ако се случи нещо с брезата, това ще е лоша поличба за рода Бьорндал.
Нещастието се случи. Удари гръм и порази короната на брезата, която се стовари и разпиля клони и листа на земята.
Изпод удареното дърво с пълзене се измъкна един човек. Беше Даг. Бе полегнал под брезата за малко и замислен върху тъжното си и смътно бъдеще, беше задрямал. След толкова много безсънни и тревожни нощи сънят го бе надвил. Възбуденият му мозък беше сънувал армиите от страшни зверове и хора. Гръмотевицата го бе събудила и го бе извадила рязко от дълбокия му сън.
Разтри очи, за да се разсъни и да прогони виденията си изцяло. Да, мислеше си той, ето какво значи да си безумец: да имаш такива ужасни видения, а сега и това дърво… от къде пък се появи? Даг се хвана за главата и се върна до падналата бреза. Пипна клоните и вдъхна мириса на свежите листа. Но тези клони и мирисът на листата бяха съвсем истински. Тогава се отдръпна, за да разгледа срутената бреза отстрани.