Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Мансардата на бляновете
Мансардата на бляновете - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Мансардата на бляновете

Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:

  Фриц Шрам, непоправим романтик, талантлив поет, художник и познавач на човешките сърца, събира младите си приятели във своята Мансарда на бляновете – място, изпълнено с покой, вдъхновение, красота, а понякога и тъга. Той помага на всеки от тях, като се превръща в умел учител, съветник и водач по трудните пътеки на изкуството, живота и любовта. Фриц се посвещава на задачата да събере двама свои близки приятели – талантливия, но импулсивен музикант Ернст Винтер и младата и непорочна Елизабет Хайндорф. Давайки на всички от своята мъдрост, обаче, Фриц постепенно започва да губи самия себе си.
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
  „Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
1 ... 16 17 18 19 20 21 22 23 24 ... 48
Перейти на страницу:

— Да.

— Тя е свързана с теб. Казвам това не в шаблонния смисъл, както казват еснафите за своите деца. Не. Но в дълбочината на душата си тя принадлежи на теб.

— Аз я обичам.

— Не я забравяй. Ти знаеш — още си млад и бурите на живота ще те изменят толкова много. Но ти не ще избягаш от нея.

— Тя е толкова чиста!

— И те обича. Ти ще заминеш скоро и ще отнесеш със себе си безценно съкровище… нейното сърце… Ние мислим твърде много за себе си. Егоизмът е отвратително нещо. Никой от нас не иска да бъде егоист и в същото време всички си остават такива.

— Всеки търси своето аз, своята мелодия, своето съзвучие! Ние вървим по много пътища, преди да попаднем на пътя към самите нас. Няма по-тежък път от пътя към постигане на себе си. Трябва да се откажем от честолюбието, от самопреценката, от самомнението. А това не е така леко. От себе си към заобикалящите ни — ето къде е най-великата цел на човека. Тя е неосъществима, но от нея не трябва да се отказваме. А после… вечният покой…

— Смърт — каза Ернест и трепна.

— Вечната загадка…

— Аз не мога да си представя смъртта — каза Ернест. — Чувствам страх, когато говоря за нея. Струва ми се… не искам да вярвам, че мога да умра…

— Такава е младостта. Ти си още в своя възход. Но когато достигнеш върха и започнеш да се спускаш в долината, обвита от първите вечерни сенки, тогава ще започнеш да свикваш с мисълта за смъртта. Смъртта — това е хамелеон, ние винаги я възприемаме различно. Понякога тя е наш приятел, понякога — наш враг. В моя дневник е записано: „Единственото, което никога не измамва, това е Бог и смъртта.”

Свещите угаснаха. През таванското прозорче струеше звездната светлина. Фриц стоеше в тъмнината; лицето на Ернест беше озарено от леката светлина.

— Всичко е така странно — прошепна Ернест — или това е недостатък на моето зрение? Абсолютното е толкова далечно и недостижимо — то е безкрайно далече от този измамлив мир, който наричаме живот и смърт. Ние се трудим като мравки и не можем да излезем от омагьосания кръг. Ще достигнем ли целта? И ще познаем ли целта? Ние трябваше да обладаваме силен инстинкт. Но ние го нямаме. Звярът е по-щастлив от нас. Нашият инстинкт е издребнял в това, което ние наричаме разум. Светът е много своеобразен, Фриц.

— Не — прозвуча отговор от тъмнината, — всичко е прекрасно. И в това, че човек е в състояние да постигне тази мисъл, се крие доказателството. Всичко е променливо, всичко тече и всичко има своя хармония… Всичко е прекрасно. Добро и зло — нима е разграничимо? Това, което от долината изглежда високо, от планината изглежда ниско. Това, което от определена гледна точка изглежда зло, под друг ъгъл на зрение може да се покаже добро. У нас, у хората, има твърде много създадени от самите нас ценности. Те са твърде неустойчиви. Ние живеем в лес от понятия и противоречия. И нашето познание достига дотам, че да проникнем в този лес на сантиметър. И при все това искаме да извадим някакви решения, да оценяваме, да измерваме… И въпреки всичко светът е прекрасен. И най-прекрасен от всичко е човекът! Колко често, когато рисувах голо тяло, си мислех: Колко красиво е голото тяло! Всяка дреха е осквернение! Заедно с дрехата човек е придобил неизменни инстинкти. Пред голотата те изчезват. Слушах от един развратник: „Никога не позволявайте на жената да се разголва съвсем. Там, където е голотата, сладострастието изчезва. Тя трябва да има нещо върху себе си — бельо или обуща, или кожа, но не бива да е съвършено гола…“ И това за сетен път потвърждава целомъдрието и красотата на голото тяло. Човешкото тяло е прекрасно. Но нима може да сменяме своята душа и своите убеждения като дрехите? Нима можем да повярваме в онова, в което по-рано не сме вярвали?

— А Савел, превърнал се в Павел? Нима това е единственият пример? Може да се повярва в онова, което по-рано не сме вярвали. А неверието и песимизмът са едно от преимуществата, предоставени на младежите. Вие имате възможност да пеете в този трагичен живот…

— И все пак това е само украсен с песимистични настроения оптимизъм. Естествено е да съчувстваш на когото и да е, когато ти самият не си щастлив. Щастливият възприема по-остро чуждото нещастие, макар болшинството да предполага, че това не е така. Много от хората, оплакващи се от своето нещастие, се чувстват прекрасно в него. Има хора, които не са в състояние да живеят без своето нещастие. Хората са актьори, обичащи сълзливите роли. Ореолът на мъченика е още привлекателен за мнозина.

Има хора, които нямат мъжеството да се приближат до своето щастие. И когато щастието дойде при тях, те бързат да го отблъснат. Те искат да бъдат на всяка цена нещастни — за тях щастието е в тяхното нещастие. И всеки е радостен да каже на своя съсед скръбта си. А защо да не се измени този ред и не се стигне до демонстрация на щастието? Онези, които твърде много говорят за своята скръб, в края на краищата започват да вярват в нея. Хората си отравят живота сами, ако престанат да бъдат дребнави и нищожни, тогава животът им няма да е дребнав.

1 ... 16 17 18 19 20 21 22 23 24 ... 48
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)