Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Пета глава
От мансардата на бляновете полетяха пъстри листа хартия — това бяха писма, адресирани от Фриц до моминските стаи на Елсбет и Паула.
Фриц и Ернест канеха девойките да дойдат при тях вечерта.
В мансардата на бляновете всичко беше тържествено — тя тънеше в цветя, пред портрета бяха запалени две яркочервени свещи.
И отново изглеждаше, че очите на портрета оживяват, а устата се усмихва.
Елсбет имаше бяла бродирана дреха, а на главата — тънък златен обръч.
„Тя прилича на кралица“ — помисли Ернест, докато се занимаваше с чайника. Той беше облякъл една от светлите блузи на Фриц. Чайникът запя своята песен. Фриц украсяваше масата с цветя, а Ернест говореше:
— Най-напред ще бъде сервиран чай, нашият чай… Чаят, който е мислим само в мансардата на бляновете. Този, който мечтае за деликатеси — за омари, сардини, — ще трябва да се откаже от своите мечти. Ние и двамата се придържаме към традицията и сме верни на националното блюдо на нашата мансарда, което беше ежедневно блюдо още в онези времена, когато гениалността на обитателите на мансардата, или макар поне гениалността на Фриц, не беше още призната от обществото. Това блюдо се състои от черен хляб с масло. Длъжен съм да призная, че маслото се появи само впоследствие като допълнение към блюдото заедно с нарастването на нашето благосъстояние. Отгоре на бутерброда се намазва сироп. Техниката на този процес е следната: спускате лъжичката в гъстата течност, обръщате я няколко пъти и след това я изваждате навън с рязко движение. После — при известно изкуство — вие можете да добиете инициалите на любимия човек. След това едно движение на ножа разпределя равномерно сиропа по целия бутерброд. По-нататък, тъй като е необходимо бутербродът да се държи в равновесие и да се следи сиропът да не потече и да не капе от хляба, всичко се превръща в едно хубаво упражнение за развиване на търпението и чувството на равновесие. Впоследствие аз ще напиша статия за възпитателните свойства на това ядене…
— Достатъчно — извика Паула, която не издържа и се разсмя звънливо. — Това е от горещината — той е получил слънчев удар.
Но Ернест не спираше.
— A сега е ред на чудесните кафяви и сини чашки на Фриц — всяка от тях е цяла поема. Казват, че дори във времена на най-остра нужда той не може да се раздели с тях, затова следва да се пие от тях с благоговение.
И те започнаха да ядат с апетит.
Вечерта се спускаше бавно.
— Вуйчо Фриц… колко е хубаво…
Здрачевините обвиха ателието. Леките сини завеси падаха по прозорците в меки гънки. По средата на стаята стоеше роялът. Върху него бе поставена голяма чаша с рози.
Фриц каза:
— Тази светлина ще ни бъде достатъчна. Аз поставих креслата така, че всеки да може да остане сам в полумрака. Ние, хората, сме своеобразни същества. Срамуваме се от нашите чувства дори тогава, когато се познаваме добре. Срамуваме се дори да споделяме най-обикновени чувства. Затова нека всеки остане сам със себе си — в полумрака не можем да виждаме лицата си.
При тези думи Ернест се упъти към едно от креслата. Останалите го последваха.
— Нека царува мълчание — каза Фриц. — Розите, свещите, вечерните здрачевини — всичко това е мълчание.
Пламъкът на свещите се полюляваше. Елсбет устреми погледа си към портрета на стената. Възцари тишина.
Ернест стана от мястото си и наля вино. Постави един от бокалите върху рояла до чашата с рози и го напълни до върха с вино.
Ръцете му трепереха.
— Деца — каза Фриц, като вдигна чашата си и млъкна, не можеше да продължи.
Те пресушиха безмълвно чашите си.
Ернест се упъти към рояла и докосна клавишите. Изтръгна се дива мелодия; пълнозвучни акорди изпълниха стаята, после замлъкнаха, преминаха в минор и музиката стана нежна и печална. Тоновете падаха, сякаш капки сребро, светеха като бисери и изпълваха черното кадифе на полумрака… Ернест се върна в своето кресло.
Елсбет с учудване слушаше музиката. Неизразимата сладост на мелодията я изпълни с необяснимо безпокойство.
— Аз намерих няколко стихотворения от времето на моите щастливи дни — каза Фриц. — Искам да ви ги прочета.