Трескави сънища

— А аз си мислех, че в Южен Бронкс е зле – промърмори Д’Агоста по-скоро на себе си, отколкото на Пендъргаст.

— До лагера Кингазу има още шестнайсет километра – бе отговорът на Пендъргаст, когато натисна отново газта.

Уцелиха друга дупка в пътя и Д’Агоста отново жестоко се тръсна в седалката. Двете ръце го смъдяха от ваксините, главата му се пръскаше от слънцето и вибрациите. Единственото безболезнено нещо, което му се беше случило през последните трийсет и шест часа, беше телефонният разговор с шефа му, Глен Степълтън. Капитанът беше одобрил излизането му в неплатен отпуск почти без въпроси. Изглеждаше едва ли не облекчен да види Д’Агоста да се маха.

След половин час бяха в лагера Кингазу. Когато Пендъргаст спря колата на импровизирания паркинг зад горичката от колбасови дървета[16], Д’Агоста огледа кокетния лагер за любителите на фото-сафари: безукорните тръстикови и сламени колиби, големите брезентови структури с надписи „Палатка за хранене“ и „Бар“, дървените пътеки, свързващи сградите една с друга, ленените павилиони, подслонили удобни шезлонги, върху които дремеха дузина дебели и щастливи туристи с увесени около вратовете камери. По контурите на покривите бяха закачени нанизи с малки крушки. Един генератор бръмчеше в саваната. Всичко беше направено в ярки – почти крещящи – цветове.

— Направо като в Дисниленд – подхвърли Д’Агоста, измъквайки се от колата.

— Сериозно се е променило за дванайсет години – отвърна Пендъргаст с равен глас.

Останаха така за момент, неподвижни, без да говорят, в сянката на дърветата. Д’Агоста вдъхна ароматния мирис на горящо дърво, горчивия дъх на смачкана трева и – едва доловимо – земна, животинска миризма на мускус, която не би могъл да идентифицира. Бръмченето на насекоми се смесваше с други звуци: воя на генераторите, гукането на гълъби, неуморния ромон на близката река Луангва. Д’Агоста крадешком хвърли поглед към Пендъргаст: агентът се беше изгърбил, сякаш под тежестта на ужасно бреме; очите му блестяха с пламъка на обсебен от духове човек и – докато поглъщаше с очи сцената с някаква странна смесица от копнеж и ужас – едно мускулче на бузата му леко потрепваше. Трябва да беше осъзнал, че е наблюдаван, защото бързо се съвзе, изправи рамене и приглади жилетката си за сафари. Но странният блясък не напусна очите му

— Последвай ме – рече той.

Пендъргаст отмина павилионите и шатрата за хранене, и се отправи към една по-малка постройка, отделена от останалия лагер в малка гора близо до бреговете на Луангва. Един слон стоеше до колене в тинята на реката. Докато Д’Агоста гледаше, животното загреба вода с хобота си и я изля върху гърба си, после вдигна набръчканата си глава и издаде пронизителен тръбен звук, който моментално заглуши бръмченето на насекомите.

Малката постройка очевидно беше административният център на лагера. Състоеше се от външен офис, в момента празен, и вътрешен офис, зает от сам мъж, който седеше зад бюро и пишеше усърдно в някакъв бележник. Беше към петдесетгодишен, слаб и жилав, с обезцветена от слънцето руса коса и силно загорели ръце.