Мрак
- Автор: Флинн Джиллиан
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-267-9
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мрак». Краткое содержание книги:
Вече и филм с участието на Шарлийз Терон.
Брилянтен разказвач с усет към детайла, Джилиан Флин надхвърля границите на жанра.
Либи Дей е едва на седем години, когато пред очите й брутално убиват майка й и двете й сестри. В хода на разследването тя свидетелства срещу брат си, Бен, който се озовава зад решетките с доживотна присъда. Четвърт век по-късно с Либи се свързва любителския Клуб на следователите — тайно общество, разследващо печално известни престъпления. Според тях Бен е невинен, а истинският убиец е все още на свобода. Либи е потресена от техните твърдения. Объркана, тя поставя под съмнение какво точно е видяла… или по-скоро не е видяла в нощта на трагедията. Завръщането й на местопрестъплението отприщва спомени, които дават неочакван поглед към случилото се. А истината е шокираща…
Джилиан Флин отново демонстрира своя деликатен хаплив стил. Брилянтен разказвач с усет към детайла, тя надхвърля границите на жанра. С драматични персонажи и поразяващи разкрития, „Мрак“ спокойно може да се съпостави с бестселъра на Капоти — „Хладнокръвно“!
Когато истината изплува, дори и най-заклетите привърженици на този жанр ще онемеят.
Когато се събудих отново — не знам дали след минути или след часове — нея я нямаше. Пред затворената врата, невидима за мен, майка ми виеше, а Бен й крещеше. Чуваха се и други гласове. Деби хлипаше, пишеше мамомамомамомишел и после чух брадвата. Още тогава знаех какво е. Метал във въздуха — това беше звукът — а след замахването се чу тихо тупване, гъргорене, Деби простена и издаде звук, сякаш се дави за глътка въздух. Бен крещеше на майка ни: „Защо ме принуждаваш да го правя?“, а Мишел не издаваше и звук, което беше странно, защото Мишел винаги беше най-шумна, а сега нищо. Мама извика: „Бягай! Бягай! Недей, недей!“ После изстрел с пушка и мама продължаваше да крещи, но вече не произнасяше думи, а издаваше някакъв хъхрещ звук като птица, която се блъска в стените в дъното на коридора.
Тежки стъпки от ботуши и малките крачета на Деби, които припкаха, още живи, към стаята на майка ни, а аз си помислих: не, не, не идвай тук, после ботушите разлюляха коридора зад нея, суркаха се, драскаха и отново гъргорене, гъргорене, думкане, после тупване, сеч с брадва и майка ни, която продължаваше да издава ужасните грачещи звуци, а аз стоях застинала в спалнята й и само слушах, когато пушката отново отекна в ухото ми, и после глухо тупване, което разтърси дюшемето под краката ми. А аз, страхливката, се надявах всичко да отшуми. Олюлявах се, сгушена наполовина във, наполовина извън дрешника. „Махай се, махай се, махай се.“ Затръшване на врати, още стъпки и пронизителен вой, Бен, който сам си шепти, неистов. И после вик, дълбок мъжки вик и гласът на Бен, знам, че е гласът на Бен, който крещи: „Либи! Либи!“
Отворих прозореца на стаята на мама и се измъкнах през съдраната мрежа, стоварих се на дупето си върху заснежената земя и чорапите ми тутакси подгизнаха, а косата ми се заплете в храстите. Хукнах.
„Либи!“ Погледнах назад към къщата — само един прозорец светеше, всичко останало тънеше в мрак.
Стъпалата ми се бяха изранили, когато стигнах езерото и клекнах сред тръстиките. Бях облечена с два ката дрехи като мама и носех чорапогащник под нощницата, но цялата треперех, вятърът надигаше полите ми и студен порив близна корема ми.
Фенерче неистово огледа върховете на тръстиките, после няколко дървета наблизо и накрая земята недалеч от мен. „Либи!“ Отново гласът на Бен. Издирваше ме. „Остани, където си, миличка! Остани, където си!“ Фенерчето се приближаваше все по-наблизо, ботушите хрущяха по снега, а аз ридаех в ръкава си до пълно изтощение, вече ми се искаше да се изправя, та всичко да свърши, но фенерчето се завъртя, стъпките се отдалечиха от мен и останах да зъзна самичка в тъмното. Светлината в къщата угасна и аз останах навън.
Часове по-късно, вече твърде скована, за да се изправя, пропълзях на бледата утринна светлина към къщата, стъпалата ми бяха като от еклив метал, а ръцете ми бяха замръзнали с разперени пръсти. Вратата беше широко отворена и аз влязох вътре, куцукайки. На пода пред кухнята се натъкнах на жалка купчинка от повръщано — грах и моркови. Всичко останало беше червено — пръските по стените, локвите по килима, окървавената брадва, облегната отстрани на канапето. Майка ни беше просната пред стаята на дъщерите си, от горната част на главата й липсваше триъгълно парче, пластовете дрехи, с които спеше, бяха насечени с брадва и едната й гърда беше разголена. Над нея дълги кичури рижа коса бяха залепнали за стената с кръв и мозъчна материя. Деби лежеше до нея с широко отворени очи и кървава струя по едната буза. Ръката й беше почти отсечена, коремът й беше разпорен с брадвата и зееше отпуснат като устата на спящ човек. Повиках Мишел, но знаех, че и тя е мъртва. Отидох на пръсти в спалнята ни и я намерих свита върху леглото с куклите си, с потъмняло от рани гърло, с един обут чехъл и едно отворено око.