Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Директорът на „Топ-Копи“ беше много любезен и даде на Франсоаз един ръкопис от двеста страници, след като прие това, което му донесе. Тя напусна кантората много доволна, че получава нова работа без прекъсване. За петнадесет дни щеше да спечели четиристотин и петдесет франка. Истински рекорд! Като излизаше от метрото, на спирка „Бак“, слънцето я ослепи. В началото на октомври лятото все още продължаваше; по улиците имаше радостно оживление. Отиде направо в кафене „Обриан“, където Александър беше установил своята база. Често ходеше да го търси там, защото той забравяше да се прибере навреме. Беше седнал на постоянната си маса в дъното на салона пред чаша кафе крем. По масичката и пейката бяха разхвърляни листове. Върху един руско-френски и френско-руски речник бяха поставени пакетче цигари, пепелник и голяма кутия кухненски кибрит. Александър пишеше. По реверите на сакото му имаше пепел.

— А, ето те! — измърмори той, докато тя сядаше до него.

Сервитьорът се приближи, за да вземе поръчката.

— Не, нищо — каза тя. — Благодаря… Тръгваме си…

Сервитьорът се отдалечи. Александър прочете няколко реда в една руска книга, поставена вляво, помисли и започна да пише много бързо, с усмивка на задоволство по устните. Тя наблюдаваше тази мъжка ръка с изпъкнали вени, която тичаше върху хартията. Старанието на Александър я забавляваше. Фактът, че е негова съпруга, все още й се струваше от време на време невероятен.

— Още дълго време ли ще работиш? — попита тя.

— Не, не…

— Никола̀ има среща в два и половина часа на улица „Пирамидите“. Може би е сериозно този път!

— Мислиш ли?

Тя го изгледа учудено. Той имаше същия израз на сияещ мързеливец като сина си.

— Шансът е едно на хиляда — подзе той. — По-добре е да се обади на Брекошон от мое име.

— На кого?

— Брекошон. Казвал съм ти сто пъти: държи оная книжарница на булевард „Сен Жермен“. Току-що го видях пак. Каза ми, че ще има работа за Никола̀.

— И едва сега ми казваш? — извика тя. — Но това е много важно, Александър!…

— А, важно, важно… Какво ли ще може да изкара…

Той се отдръпна, опрял рамене в облегалката на пейката, прилепил ръце върху ръкописа си. Едно разчорлено момиче, бледо, с изписани с черно очи, тръгна между масите, като надигаше ту едната, ту другата страна на ханша си, и каза:

— Добър ден, господине. Добър ден, Франсоаз. Какво става с тебе?

Беше Колет Люше, курсистка в Института за източни езици. Не беше красива, но с похотлив поглед и плътни устни. Имаше успех сред момчетата.

— Нищо особено — каза Франсоаз.

— Защо не идваш вече на лекции?

— Имам много работа вкъщи.