Дългият път към дома [bg]

Килнал глава, с някак глуповато изражение, Хенри се вслушваше, а през това време Арман и Рен-Мари послушно изпълняваха командата „дръж!“.

В този свят всичко беше наред. Така разсъждаваше Гамаш, докато мълчаливо седеше на припек под ранното августовско слънце.

Най-сетне.

Изключение правеше Клара, която всяка сутрин бе започнала да идва на пейката при него.

Дали бе забелязала, че остава сам на хълма, след като Рен-Мари и Хенри се приберяха? Дали си бе помислила, че е самотен? Че би се зарадвал, ако някой му прави компания?

Арман се съмняваше. Клара Мороу бе една от най-близките им приятелки и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не е така.

Не. Идваше по някаква си своя причина.

С времето любопитството на Арман Гамаш бе нараснало. Почти успяваше да се самозаблуди, че това любопитство не е най-обикновена склонност да си пъхаш носа в чуждите работи, а професионален навик.

През цялата си кариера главен инспектор Гамаш бе задавал въпроси и бе търсил отговори. Не просто отговори, а факти. Но всъщност винаги издирваше нещо много по-неуловимо и опасно от фактите — чувствата. Защото те го отвеждаха до истината.

И докато за повечето хора истината бе освобождаваща, то онези, по чиито дири вървеше Гамаш, влизаха в затвора заради нея. До живот.

Арман Гамаш се смяташе по-скоро за изследовател, отколкото за ловец. Неговата цел бе да разкрива. А онова, което разкриваше, продължаваше да го изненадва.

Колко ли пъти бе разпитвал убийци с идеята, че ще се натъкне на вгорчени чувства и покварена душа, а вместо това бе откривал заблудена добродетелност?

Това, разбира се, не му пречеше да арестува престъпника. Но бе стигнал до извода, че сестра Прежан има право: никой не е толкова зъл, колкото най-голямото си злодеяние.

Арман Гамаш бе виждал най-голямото зло. Но бе виждал и голяма добрина. Често у един и същ човек.

Затвори очи и извърна лице към свежото утринно слънце.

Сега тези времена бяха зад гърба му. Вече можеше да си почива. Да се отпусне в шепата на божествената ръка. Да се погрижи за собствената си душа.

Не бе необходимо да продължава да търси. В Трите бора бе намерил онова, от което се нуждаеше.

Тъй като жената седеше до него, той отвори очи, но задържа погледа си насочен напред, към селцето, което тъкмо се пробуждаше. Видя как неговите приятели, а отскоро и съседи, излизат от къщи, за да се погрижат за градините си или пък да пресекат селския площад и да закусят в бистрото. Наблюдаваше как Сара отваря вратата на своята пекарна. Жената работеше там от ранни зори, вече бе изпекла франзели, кроасани и chocolatine, а сега бе време да ги продаде. Сара се спря на прага, избърса дланите си в престилката и поздрави мосю Беливо, който тъкмо отваряше смесения магазин. През последните няколко седмици Арман Гамаш всяка сутрин бе сядал на пейката и бе наблюдавал същите тези хора как повтарят едни и същи действия. Селото се движеше в ритъм, сякаш следваше тактовете на музикално произведение. Вероятно това чуваше Хенри. Музиката на Трите бора. Своеобразен напев, химн, успокояващ ритуал.