Дългият път към дома [bg]

Арман Гамаш можеше и да е баща на Ани, но за Бовоар винаги щеше да бъде patron.

Заговориха се за случая, по който младият мъж работеше в момента. Жан Ги внимателно следеше за признаци на нещо повече от бегъл интерес. Надяваше се, че няма търпение да се върне в отдела на Sûreté du Québec, който сам бе изградил. Но Гамаш бе просто учтив и не даваше сигнали за нещо повече от това.

Жан Ги наля по една чаша розова лимонада за себе си и за Ани и огледа утайката, за да се увери, че не е примесена с патешки пух.

Четиримата седнаха на терасата зад къщата, под звездното небе. Пламъчетата на чаените свещи блещукаха из градината. Накрая, когато се бяха навечеряли, чиниите бяха измити и всички си почиваха с по чаша кафе, Гамаш се обърна към Жан Ги:

— Може ли да поговорим за няколко минути?

— Разбира се — кимна младият мъж и последва тъста си в къщата.

Рен-Мари видя как вратата на кабинета бавно се затваря, докато накрая езичето на бравата изщрака.

— Мамо, какво има?

Ани проследи погледа на майка си до затворената врата, после погледна отново към нея и видя замръзналата на лицето й усмивка.

„Това е“ — помисли си Рен-Мари. Едва забележимата промяна в интонацията на Арман по-рано, когато бе разбрал, че Ани и Жан Ги ще дойдат на гости. В нея имаше нещо повече от задоволство, че ще се види с дъщеря си и съпруга й.

Прекалено много пъти през живота си бе гледала към затворени врати, за да не осъзнава какво значат. Тя оставаше от едната страна. Арман и Жан Ги — от другата.

Рен-Мари открай време знаеше, че този момент ще настъпи. Още от първия кашон, който бяха разопаковали, и от първата нощ, която бяха прекарали в новия си дом. От онази първа сутрин, когато се бе събудила до Арман без страх от предстоящия ден.

Знаеше, че ще дойде този момент. Но си мислеше, надяваше се и се молеше да имат още много време дотогава.

— Мамо?