Три [bg]

Това тук беше истински свят, създаден от нормални хора, здравомислещи, от обикновени семейства, които се подготвяха за една чудесна професия. Той, от друга страна, беше един двайсет и осем годишен новопокръстен, чието място изобщо не беше в семинарията и който въобще нямаше намерение един ден да води стадото. Не защото нямаше почтени намерения, а заради това, което беше. Защото той беше Кевин Парсън, който бе открил духовната си страна едва преди три години. И въпреки че бе прегърнал църквата с цялото си сърце, той не се чувстваше повече или по-малко благочестив от който и да е пияница на улицата. Дори деканът не знаеше цялата му история и Кевин не беше сигурен дали ако му я разкаже, човекът щеше да продължи все така да го подкрепя.

— Имаш блестящ ум, Кевин — каза деканът, зареял поглед в далечината. — Виждал съм мнозина да идват и да си тръгват, но малцина са притежавали твоята упоритост в търсенето на истината. Повярвай ми, обаче, най-същностните въпроси могат да подлудят човек. Проблемът за злото е един от тези въпроси. Би било разумно да подхождаш по-внимателно към него.

Кевин погледна в очите побелелия мъж и известно време никой не проговори. Деканът примигна и Кевин се усмихна леко. Харесваше този мъж толкова много, колкото би харесвал баща си.

— Вие сте проницателен човек, доктор Франсис. Благодаря. Ще се видим на лекции другата седмица.

— Не забравяй есето си.

— В никакъв случай.

Деканът леко наведе глава.

Кевин слезе едно стъпало и отново се обърна към него.

— Само една последна мисъл. Строго погледнато, злословието не е чак толкова различно от убийството, нали?

— В основата си, не.

— Тогава в същността си епископът е способен на убийство, така ли?

Деканът повдигна дясната си вежда.

— Това е малко преувеличено.

Кевин се усмихна.

— Не съвсем. Нали никое от тях не е по-голямо зло от другото.

— Разбрах какво имаш предвид, Кевин. Ще се погрижа да предупредя епископа да се пази от внезапни убийствени импулси.

Кевин се изкиска. После се обърна и тръгна надолу по стълбите. Вратата леко се тракна зад гърба му. Той се обърна. На стъпалата нямаше никой.

Беше сам. Странник в странен свят. Колцина възрастни мъже биха се взирали в стълбището, на което само преди миг е стоял професор по философия, и биха се чувствали безумно самотни? Той се почеса по главата и разроши косата си.

Насочи се към паркинга. Усещането за самота го напусна още преди да стигне до колата си, което не беше зле. Все пак се променяше, нали? Все пак надеждата да се промени беше основната причина да избере попрището на свещеник. Беше избягал от демоните на миналото си и бе започнал нов живот като едно ново създание. Беше погребал старото си аз и въпреки натрапчивите спомени беше разцъфнал за нов живот, също като трепетлика напролет.