![Игри за милиарди [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/7/igri-za-miliardi-bg-download.jpg)
Игри за милиарди [bg]
- Автор: Хейг Брайан
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-246-6
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Игри за милиарди [bg]». Краткое содержание книги:
„Брайън Хейг, наричан още „Джон Гришам във военна униформа“ умее да поддържа напрежението до последната страница. А финалът определено предполага, че за феновете ще има и очакваното продължение“. Уошингтън Поуст
Ако победят, да съжаляват.
Мустафа стана нов човек. Реформиран човек. Удивително е какво могат да постигнат няколко кратки мига. Сега носеше гъста черна брада и наричаше себе си ислямски воин, патриот, борец за свобода, който се бе посветил на борбата за освобождението на Ирак от омразния нашественик. Започна да носи Корана, макар и всички да знаеха, че не умее да чете и пише. Оказа се, че в затвора Мустафа срещнал нови приятели, щедри хора, които не бяха придирчиви и с радост плащаха по три хиляди щатски долара за всеки убит американец. Пет хиляди, ако се случеше трупът да е на офицер.
Самият Мустафа не участваше в играта на убиване. Предпочиташе да наема подизпълнители — всъщност използваше предимно малки деца, които да вършат мръсната работа. Особено му допадаха изхвърлените на улицата сирачета като Абдула и Хади, които имаха няколко много съществени предимства. Първо, те бяха бедни и неописуемо отчаяни. Второ, нямаха допълнителен багаж — никакви изнервени родители, ядосани братя, отмъстителни чичовци или роднини, за които да трябваше да мисли, ако нещо се обърка.
А при Мустафа нещата често се объркваха.
Абдула погледна нагоре. Хади махаше бясно с една ръка, а с другата сочеше като обезумял наляво. Това изобщо не беше сигналът, за който се бяха уговорили. Хади обаче беше на дванайсет, дребен за възрастта си, малко тъп и в моменти като този често се отнасяше. На тринайсет, Абдула беше далеч по-обръгнал, спокоен и амбициозен. Той убеди Хади да се заемат с тази нищо и никаква работа. Хади си придаваше важен вид, но си личеше, че умира от страх. Налагаше се Абдула да му напомня, че Мустафа е обещал да им даде петстотин долара, ако направеха това нещо — богатство, което щяха да си разделят поравно.
Мустафа се кълнеше, че наградата за мъртви американци е шестстотин долара и заради честността си — защото бе религиозен човек в края на краищата — щял да вземе за себе си само някакви си сто долара. Петстотин оставаха за тях само ако стиснеше малкото устройство, което сега беше в ръката му. Лесни пари.
Няколко момчета от квартала ги предупредиха, че Мустафа е известен мошеник и получава много повече за тази работа. Какво от това? Петстотин долара са цяло състояние. Щяха да се хранят добре една година.
Капитан Бил Форест хрускаше шумно чипс с аромат на барбекю. Преглъщаше с помощта на големи глътки бутилирана вода, която през изминалите двайсет минути от хладка бе достигнала почти точката на завиране. Денят беше ужасно горещ — не падаше под 46 градуса. Той копнееше да се измъкне от бронежилетката, да се наспи, да приключи обиколката. Мечтаеше за климатик, за сладолед, за дълги разходки в хладни гори, без някой да стреля по него или да се чуди как да го взриви.
Мисълта за седмица без потене — или взривове — изглеждаше невъобразима. Все пак той правеше всичко възможно да си я представи.
— Още две седмици в тази кочина! — шумно се оплака шофьорът му, редник Теди Дейвис, и удари волана с длан. — Знаеш ли какво ще направя веднага щом се върна в нормалния свят?
— Мисля, че знам. — Форест схруска шумно още един чипс. Защо пита? Същото, което се кълняха да направят всички от частта им. Да потърсят голи жени. Дебели, грозни, кльощави, без значение — жени без дрехи, както и да изглеждат, каквито и да са, щяха да свършат работа. — Отваряй си очите какво става край пътя, Дейвис.
Шофьорът се вторачи напред. Същото направи и умът му.
— Има един дом с момичета, сър. Само на три къси пресечки от портала. Страхотни дами! Казват, че се събличали съвсем голи.
— Звучи обещаващо. И какво после?
— После… не знам. — Добър въпрос. — Ти какво ще правиш?
— Аз съм женен, нали така?
— Да. И какво?
— Значи, първо, няколко минути ще си поиграя с моите две малки дъщерички.
— Звучи забавно — отбеляза невярващо Дейвис.
— После… да, ще кача хубавата им майка горе, ще заключа вратата на спалнята и ще си поиграя и с нея.
Капитанът се усмихна. Дейвис също.
Бил Форест беше на двайсет и девет, едър, с широко мургаво лице и гъста черна коса. Бе играл като защитник в университетския футболен отбор на „Нотър Дам“ и този факт дълбоко впечатляваше хората му. Като на шега, между футбола и колежа, бе отделил известно време на школата за офицери от запаса. И макар че специалността му беше финанси и имаше амбицията да стане много богат и въпреки отсъствието на всякаква военна традиция в семейството му атмосферата в армията му беше харесала и беше решил да се пробва в пехотата — само за няколко години. Така си обеща тогава.