Погребани тайни [bg]

— Имам нужда от още нещо за пиене — каза тя, махна на келнерката и поръча сухо мартини. — А ти?

— Не, благодаря — отказа Алекса.

Всъщност тя ненавиждаше концентратите, особено водката. Най-ужасен обаче според нея беше джинът. Кой изобщо го пие доброволно? Все едно изливаш в устата си терпентин.

Айфонът на Алекса завибрира, тя го извади и прочете есемеса. Беше от един неин приятел, който купонясваше у Алисън и й пишеше, че партито е върхът и трябва непременно да отиде и тя. Алекса написа „извинявай, няма как“, а после изведнъж се обърна към Тейлър:

— О, боже, а показах ли ти това?

Тя отвори бързо едно приложение, което беше свалила същия ден и вдигна айфона до устата си. Щом заговори, гласът й прозвуча високо и странно, като на анимационен герой.

— Ей, мацка, искаш ли да идем в общежитието, да се съблечем и да посмятаме?

— Какво е това? — изписка Тейлър и се опита да й дръпне телефона, но Алекса отблъсна ръката й, чукна по екрана и каза със зловещия глас на Ам-Гъл от „Властелина на пръстените“:

— Иссскаме си безценното!

Тейлър изписка и двете се разсмяха така, че от очите им потекоха сълзи.

— Ето, вече си по-добре, нали? — попита Тейлър.

— Може ли да седна при вас? — прекъсна ги мъжки глас. Алекса вдигна очи и огледа собственика му. Определено не беше първокурсник. Имаше тъмна коса, кафяви очи, еднодневна брада и беше абсолютна кукла. Черна риза, тънък кръст, широки рамене…

Алекса се усмихна, изчерви се — не успя да се сдържи — и погледна към Тейлър.

— Познаваме ли се? — попита приятелката й.

— Все още не — отвърна мъжът и се усмихна ослепително. Наближаваше тридесетте или може би ги беше прехвърлил. — Приятелите ме зарязаха. Отидоха на някакво парти в Саут Енд, а на мен не ми се ходеше.

Акцентът му приличаше на испански.

— Има само два стола — рече предизвикателно Тейлър.

Той каза нещо на двойката, която седеше до тях, плъзна към масата свободния стол и подаде ръка на Тейлър, а после — на Алекса.

— Аз съм Лоренцо — представи се мъжът.