Грънчарското колело на рая [bg]

— А от кого си заел фармакарти?

— От приятели.

— Трябват ми имена.

След време фелдшерът рече:

— Поне едно име. Чиста формалност. Няма да им създадеш неприятности. Полицията ще им направи забележка, а здравният контрол ще следи фармакартите им в продължение на година. Просто формалност. Едно име.

— Не мога. Опитваха се да ми помогнат.

— Виж какво, ако не дадеш имената, значи се съпротивляваш и ще отидеш в затвора или ще те натикат в лечебно заведение. А стига да поискат, с помощта на записите в автомата за наркотици, винаги могат да открият чии са картите, така просто им спестяваш време. Хайде, дай едно име.

Покри лице с ръцете си, за да се скрие от непоносимата светлина, и рече:

— Не мога. Не мога да го направя. Имам нужда от помощ.

— Взе моята карта — обади се пиколото на асансьора. — Така, Мани Арънс, 247-602-6023. — Писалката заскрибуца.

— Не съм използувал картата ти.

— Тогава ги заблуди. Няма да проверят. Хората непрекъснато използуват чужди фармакарти, не могат да проверят всички. Непрестанно давам моята, използувам чужди. Имам цяла колекция от такива порицания. Не знаят, че съм вземал неща, за които здравната служба дори не е чувала. Друг път не са те хващали. Не се вълнувай, Джордж.

— Не мога — рече той, което означаваше, че не може да позволи Мани да лъже заради него, не може да го спре да лъже заради него, не може да не се вълнува, не може да продължава.

— След два-три часа ще се почувстваш по-добре — обеща фелдшерът. — Но не излизай днес. То и без друго центърът е съвсем задръстен, машинистите от метрото готвят нова стачка, а Националната гвардия пък се опитва да кара влаковете — в новините казаха, че било страхотна каша. Не излизай. Трябва да вървя, аз ходя пеша, да го вземат дяволите. На десет минути път съм от тук — в Държавния жилищен комплекс по-долу, на Макадъм. — Леглото подскочи при ставането му. — Знаете ли, че само в този комплекс двеста и шейсет деца страдат от квашиоркор2? Все от семейства с ниски доходи или поставени на базисна издръжка и затова не получават достатъчно белтъчини. А какво по дяволите да направя аз? Пет искания за Минимални белтъчни дажби съм изпратил за тях; така и не са дошли, само канцеларщина и извинения. Все ми казват, че хората на базисна издръжка могат да си купят достатъчно ядене. Да, ами ако няма откъде да го купят? По дяволите. Бия им инжекции с витамин C и се опитвам да се правя, че гладът е просто скорбут…