Пощальонът винаги звъни два пъти [bg]

По време на вечерята Гърка й се развика, че не ми е сложила достатъчно пържени картофи. Той се напъваше да ме задържи, искаше да ми е добре, за да не реша и аз да си взема шапката като другите преди мен.

— Дай му на човека да яде!

— На печката са, не може ли сам да си вземе?!

— Няма проблем — казах, — още не съм изял тези.

Гърка обаче продължи да мърмори. Ако имаше малко акъл в главата си, щеше да се досети какво стои зад всичко това. Тя не беше жена, която би позволила на един мъж да си вземе сам. Това й го признавам. Но той беше тъпак и продължаваше да нарежда. Седяхме на масата в кухнята — Гърка в единия край, тя в другия, аз по средата. Не я поглеждах, но виждах роклята й. Беше от онези униформи, каквито носят медицинските сестри в болниците и в зъболекарските кабинети; с такива ходят и жените в пекарните. Беше я облякла чиста сутринта, но сега изглеждаше измачкана и не така свежа. Усещах аромата й.

— Е, хайде де, какво ти е? — подкани я Гърка.

Тя стана да вземе картофите, роклята се разтвори за миг и зърнах бедрото й. Като ми сипа, не можах да докосна яденето.

— И сега какво? След всички тези разправии той не ще да яде! — каза тя.

— Добре де, няма проблем. Но ако иска да яде, поне да има.

— Не съм гладен. Хапнах доста на обяд — обадих се аз.

Гърка се държеше като победител. Сега вече великодушно можеше да й прости.

— Тя иначе не е лоша. Моето ангелче. Гълъбицата ми тя.

После ми намигна и се качи горе.

Двамата с нея седяхме сами, без да си кажем и дума. Гърка се върна, носейки бутилка и китара. Наля ми сладко гръцко вино, от което ми се додрайфа.

След малко запя. Гласът му беше тенор, но не от ония мижави тенорчета, които пускат по радиото, не — той беше голям тенор. На високите тонове слагаше по едно проплакване, все едно слушаш плоча на Карузо. Само дето на мен не ми беше до пеене, с всяка минута ми ставаше все по-зле.

Той видя изражението ми и ме изведе навън:

— Ела на въздух и ще ти мине.

— Добре съм.

— Сядай. Тихо сега.

— Хайде, прибирай се — подканих го аз. — Май преядох, но ще се оправя.

Върна се в къщата и аз повърнах всичко. Тоя обяд беше ад, може би заради картофите. Или заради виното. Така болезнено желаех тази жена, че дори не можех да задържам храна.

Към полунощ задуха силно и после го обърна на буря. На сутринта видяхме, че вятърът е отнесъл табелата.

— Леле-е-е, гледай какво е станало! — вайках се аз.

— Страшен вятър! Цяла нощ не можах да заспя — оплака се Гърка.

— Вярно, силен беше. Я виж табелата.

— Счупена е.

Продължих да я човъркам, а той се мотаеше наоколо и гледаше какво правя.

— Откъде я взе тая табела? — попитах.

— Тук си беше.

— За нищо не става. Чудно ми е как изобщо успяваш да въртиш бизнес с такава табела.

Отидох да напълня бензин в една кола и го оставих да мисли. Като се върнах, той още мигаше срещу табелата, която си висеше над входа на ресторанта. Три от лампите бяха заминали. Включих кабелите и половината от останалите също не светнаха.