Никой не знае за нас
- Автор: Спарако Симона
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542618461
- Переводчик: Невяна Христова
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Никой не знае за нас». Краткое содержание книги:
Линиите и кръговете продължават да се движат върху образа на сина ни като някакви драскулки, но следват точна геометрична форма, безпогрешни са. Докторката го измерва няколко пъти, спира се на краката, на ръцете, на главата, накрая на гръдния кош, мястото, което, изглежда, я тревожи най-много. Казва ми да съм спокойна, но заповядва на асистентката си да се обади на гинеколожката ми:
— Кажи на Джили да дойде веднага.
После вдига дръжката на сондата от мен с въздишка, която пада и се разбива като стъкло в пода, след което ми посочва да се облека.
Аз съм изтръпнала, ръцете ми треперят, заровила съм ги в косата си. Изтривам гела от корема си с хартия, но още го усещам леден и влажен.
— Искате ли чаша вода?
— Не, искам да знам какво се случва.
— Елате, седнете.
Докторката ми помага да стана от кушетката и да се настаня на стола срещу нея. Не съм в състояние да пазя равновесие, изкуствената светлина на кварцовата йодна лампа ме заслепява и едва успявам да си държа очите отворени. Не мога да се сдържа и търся погледа на Пиетро, като се надявам, че ще ме ободри и ще ми служи за компас. Но той е разконцентриран, продължава да се взира в угасналия монитор.
В стаята е, докато докторката говори за тревожно забавяне на растежа, за пет процента и други непонятни термини, от които пред очите ми проблясват бели петна. Малки бели светкавици, заличаващи задълго всичко останало.
— От двайсет и седмата седмица до днес детето не е пораснало според очакванията. Има някои тревожни аномалии, които ме навеждат на мисълта за един от видовете дисплазия на скелета, но не съм в състояние да ви дам точна диагноза.
— Защо до момента не е било забелязано? Какво трябва да направим? Какво е лечението?
Разпознавам гласа на Пиетро някъде наблизо. Въпросите му издават безпокойство, но думите му стигат до мен приглушени и изкривени. Имам чувството, че седя сама в кабинета, че съм сама на света, също както в детството, когато играех на криеница и след като преброях на глас до петдесет, започвах да търся приятелчетата си, без да успявам да ги открия.
— Да не съм направила нещо нередно? — прекъсвам ги аз внезапно, а по бузите ми се стичат сълзи. Гледам и двамата, без да ги виждам. После на един дъх задавам този страшен за всяка майка въпрос, като мачкам с ръце мократа си вече рокля: — Аз ли съм виновна?
Първа част
И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. (…)
И рече Господ: (…) нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.