Никой не знае за нас
- Автор: Спарако Симона
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542618461
- Переводчик: Невяна Христова
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Никой не знае за нас». Краткое содержание книги:
В спалнята ни срещу вратата на банята има един ръчно тъкан килим „Обюсон“. Донесох го от студентската си квартира: всяко цветче е свързано с някакъв спомен. Първия път с Пиетро се любихме точно върху него. Преди няколко години, докато отварях една кутия с боя, я изпуснах и тя се изля на пода. Опитах се да изчистя сините петна, но стана по-лошо. Пиетро никога не е харесвал килима, твърди, че не подхожда цветово на стаята. Много пъти ми е натяквал да го махна, но когато реша нещо, ставам упорита и с мен е безсмислено да се спори. Като гледам вълнения килим със сините петна в различни нюанси, ми прилича на истинско произведение на изкуството. Един наш приятел галерист каза, че това го прави уникален и неповторим, да, намигна ми, докато го изричаше, но такива са и картината на Боналуми над леглото, и скулптурата на Матиачи до гардероба.
Пиетро идва и ме вдига от пода в банята, правим няколко крачки и се свличаме на нашия килим. Прегръща ме, покрива ме като външна обвивка, като черупка. Седим така, впити един в друг, смазани. Прошепва в ухото ми:
— Ще се справим, обещавам — после ме целува. Целува ме по устата, която мирише на повръщано мляко, по косата, по потната кожа.
Мисля, че в деня, когато синът ми се роди, ще го пазя така, както пазя килима. Не бих искала да се изцапа и бих направила всичко, за да го изчистя. Може и да е вярно, че така е уникален и неповторим, бие на очи също като много от произведенията на изкуството. Или пък е само един съсипан килим. Както и да е, няма да го поместя оттук.
Дълги години, чак до четвъртия месец на бременността си, ходех на басейн. Плувах и участвах в курс по водна аеробика. Това беше ежедневното ми разтоварване. Защото водата отмива мислите, дори най-натрапчивите.
В залата беше задушно, миришеше силно на хлор. Когато разбрах, че съм бременна, си позволявах само от време на време да отида да поплувам и щом усещах, че сърдечният ми ритъм се учестява, веднага спирах.
От ръба на басейна наблюдавах отражението си върху трепкащата небесносиня водна повърхност. Слагах си очилата и скачах в коридора, отреден за най-бавните плувци. Водата поглъщаше всички звуци. Сякаш някой дърпаше шалтера на света. Съществуваше само моето дишане, милиардите малки мехурчета, излизащи от носа ми и плъзгащи се по врата и бузите.
Когато хващах ритъма, следвайки потока от безобидни мисли, винаги се движех плътно вдясно, дори с риск да се ударя в шамандурите и да се одера. Ужасявах се от мисълта, че бих могла да докосна някого, който плува в моя коридор. Затова винаги отивах в басейна, когато имаше най-малко хора, например рано сутрин. Там ставах още по-нетърпима към човешките същества. За да мога да плувам, трябваше да игнорирам тяхното присъствие. Да не мисля за миризмите им, за слюнките им, за кремовете, с които се мажеха, за мазнините, стичащи се от косите и телата им във водата. Трябваше да си представям, че съм сама.
Често към края на отсечката сърцето ми казваше: „Карай по-бавно, ти си на трийсет и пет, а за твоя вид е прието да ражда деца на двайсет“.
В басейна идваше и Теодоро, мъж със синдрома на Даун. Всички, включително и аз, се отнасяхме с него така, сякаш още бе дете, макар че бяхме горе-долу на една и съща възраст.
Падаше си по мен. Дълго стоеше неподвижно и ме наблюдаваше със стиснати устни. И ако погледнех към него, той веднага правеше гримаса, която отначало ми се струваше неестествена и насилена, но после се научих да я разпознавам: това беше неговият начин да се усмихва на света, като съкращава едновременно всички мускули на лицето си.
Понякога се озовавахме в един и същи коридор и тогава трябваше да пренебрегвам факта, че носът му винаги течеше и от устата му постоянно излизаше слюнка. В негово присъствие отхвърлянето на другите ми се струваше погрешно, несправедливо. Когато не издържах повече, излизах от водата и сядах на ръба, обзета от срам. Говорехме си за незначителни неща и се оправдавах, че съм уморена или че водата е много студена.
Когато присъствието на Лоренцо започна да се очертава през банския ми, Теодоро започна натъжено да гледа към корема ми. Един летен ден доби смелост и ме попита:
— Нали не си прекалила с яденето?
Аз му се усмихнах внимателно, съжалявах го. Принадлежах на друг мъж, но дори да бях свободна, никога нямаше да съм с него.
— Какво е — момче или момиче?
— Казаха ми, че може би е момче.
— И как ще го наречеш?
Той задаваше въпросите си директно и искрено, дори и най-неделикатните.
— Лоренцо.
— А харесва ли ти?
— Кой?
— Лоренцо.
— Името ми харесва много, а момчето още не съм го видяла.