Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
От четиримата само Нюмън не работеше постоянно за тайните служби, но се ползваше с пълно доверие и често бе помагал при опасни мисии. Освен това много обичаше Пола — сътрудник на същите служби.
— Ще събудиш и умрелите — обади се дрезгаво и провлачено Марлър.
— В осем вечерта всичко в това място е умряло — отвърна му Нюмън.
— Изглежда добре познаваш пътя.
— Наложи ми се да го опозная преди време. Тук си почивах след едно боледуване. Разхождах се. Мисля, че мога да намеря и горичката, която Пола описа по телефона.
— Дано още ни чака. Отвратителна нощ. Вятърът вие като оплаквачка. Чудя се какво точно се е случило.
— Ще разберем, когато я открием — каза навъсено Нюмън с надеждата, че Марлър ще млъкне. Караше на дълги светлини. Къщите и магазините пробягваха край колата, стари и чудати, с покриви, устремени ту нагоре, ту надолу.
— Смахнато местенце — обади се пак Марлър.
— Казва се „странно“ — изръмжа Нюмън. — Шосето свършва след малко. От края на града тръгваме пеша. Тоест оттук.
Настилката изведнъж изчезна и фаровете осветиха широк черен път. Колата спря и когато слязоха, чуха през шума на вятъра вълните, които се разбиваха в невидимия бряг. Нюмън погледна часовника си. Осем часът. Пола се бе обадила в шест и половина.
— Накъде води този път? — попита Марлър. — И какъв е онзи насип с крановете върху него?
— Укрепват брега. Ако морето разкъса дигата, ще наводни блатата, през които трябва да преминем. — Нюмън изгаси фаровете, заключи колата и изчака очите му да привикнат с тъмнината. — Пътят стига до яхтклуба „Слодън“. Морето погълна градчето със същото име преди години. Както и Дънуич по-нагоре по крайбрежието. Виждам дърветата. Дай Боже Пола да е още там. Жива…
Той тръгна встрани от пътя към блатото. Останалите трима автоматично се отдалечиха един от друг, за да не бъдат лесна цел. В краткото си обаждане Пола бе предупредила за въоръжени мъже. Мощно фенерче в ръката на Нюмън осветяваше пътя му през калта и той внимателно избираше здравите места в почвата, на които да стъпи. Една грешка и щеше да потъне в тинята.
Нощният въздух беше ледено студен, но Нюмън се бе отбил в апартамента си да обуе високи ботуши. Якето му беше с дебела подплата като на всички останали. С фенерчето в едната ръка и револвер в другата Нюмън пръв стигна горичката и навлезе в нея. Тихо повика:
— Пола… Аз съм, Боб… Пола…
Ботушите му нагазиха в гниеща папрат. Насочи светлината нагоре по ствола на огромен бор и освети лицето си. Замръзна на място, когато парче кора полетя отгоре и падна на земята.
— Боб, тук горе съм. Слизам, Господи! Скована съм от студ…
Нюмън носеше едно палто, което бе взел от апартамента си в Саут Кен на път за Сафък, и го уви около нея веднага щом тя скочи на земята. Пола протегна ръце и го прегърна, а той я притисна силно към себе си.
— Сега всичко е наред, Пола.
— Преследваха ни… Имаха пушки.
— Ние също сме въоръжени. Тук сме Марлър, Бътлър, Нийлд и аз.
— Трябва веднага да потърсим Карин.
— Съвсем тъмно е.
— Трябва да я потърсим — настоя тя и се освободи от прегръдката му. — Видях в каква посока се движеше и познавам мястото. Дай ми фенерчето. Моля те, Боб.
Излязоха от горичката, където ги посрещнаха останалите. Пола насочи прожектора към земята и тръгна малко сковано, но учудващо бързо напред през блатото към пристана на яхтклуба. Яхтите бяха добре привързани и покрити с брезент за зимата.
Пола усещаше болка във всички крайници, но упорито продължаваше да върви, като пристъпваше по туфите с трева и прескачаше локвите неподвижна вода между тях. Тялото й постепенно се отпускаше. Другите я следваха, като сами осветяваха пътя си. Пола успя да се изкатери по оградата на насипа и скочи от другата страна. Изгаси фенерчето и застана неподвижна на пътеката, следваща ръба на дигата. Очите й бързо свикнаха с мрака, а чувството й за ориентация беше отлично. Намираше се близо до лодката, към която Карин бе тичала, преди Пола да чуе онзи кошмарен писък.
Отново включи фенерчето и бързо тръгна по пътеката. Всяка стъпка беше усилие след дългото бдение на дървото, но решимостта й я водеше напред, а Нюмън я следваше по петите. Насипът беше висок и вятърът свободно вилнееше над пътеката. Мачтите на закотвените яхти силно се люлееха напред-назад. Пола спря и насочи светлината към една малка лодка, привързана на брега.
— Какво има? — попита Нюмън, надвиквайки вятъра.
— Погледни. Тя тичаше към тази лодка. Празна е.
— Чула си писък — тихо й напомни той. — Не искам да предполагам най-лошото, но мисля, че ще е най-добре да претърсим мястото на дневна светлина.