Аз бях Цицерон
- Автор: Базна Елиаза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Р. Йосифов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз бях Цицерон». Краткое содержание книги:
В тази книга Базна — Цицерон — разказва своите спомени. Пред читателя оживяват събитията от времето на Втората световна война. Под обектива на Базна се редят една след друга секретните телеграми на съюзниците. Със затаен дъх четем как Цицерон се вмъква в спалнята на сър Хю, взема документите от касетката и ги фотографира. Обаче накрая измамникът остава измамен, немците му заплащат с фалшиви лири стерлинги.
Младата дама се успокои. Тя се усмихна и ние заедно се заехме с избора на дамско бельо.
— Мадам, вижте! — казах аз с въодушевление и сложих един комбинезон на раменете си. — Сама се уверете в качеството и модела!
Тя сърдечно благодари за помощта.
— Вие германка ли сте? — запитах аз.
— Да.
— Надявам, че ви харесва в Анкара.
— Тук се чувствувам много добре.
Говорехме за незначителни неща и обстановката ни забавляваше. Тогава не знаех, че щях да срещна тази жена един единствен път в живота си. Не знаех също, че тя беше моят най-голям враг. От месеци тя ме търсеше и преследваше, но и тя от своя страна не знаеше, че в този момент стоеше лице с лице срещу човека, когото искаше да унищожи. Ние бяхме чужди един на друг и се смеехме заедно. Нашите сенки от месеци наред се мразеха и преследваха.
Аз бях Цицерон, шпионинът, а тя беше агентката на американското разузнаване, която трябваше да ме ликвидира.
Тя не знаеше, че в действителност моето име бе Елиаза Базна, камериер на британския посланик, и че аз бях този, когото тя търсеше. Аз не знаех, че тя се казваше Корнелия Кап, дъщеря на немски генерален консул, секретарка в германското посолство в Анкара, чиновничка на службата за безопасност на райха, сътрудничка на американското стратегическо разузнаване. Ние си допаднахме, когато се видяхме, само нашите сенки бяха противници.
Тя свърши своите покупки.
— Благодаря ви за любезната помощ, господине.
Направих лек поклон. Мойзиш, човекът, който ме свързваше с германците, имаше ледено изражение на лицето си. Гледах след двамата, когато си отиваха. Помислих, че жената може би е любовница на Мойзиш. Не знаех, че тя го мамеше също така, както аз мамех британския посланик. Корнелия и аз бяхме издялани от едно и също дърво. Купих роклята за Езра, момичето, което обичах, заплатих с парите, които получавах от Мойзиш, и мислех за жената, която току-що напусна магазина с Мойзиш.
Беше седмицата преди Великден 1944 година. Никога не ще забравя тази среща.
По-късно, когато разбрах всичко за Корнелия Кап, опитах се да открия какво е станало с нея след войната. С много труд проследих нейния път. Когато моята звезда залезе, в мене живееше неутолимото желание да разбера дали тя е успяла в това, което ние желаехме и поради което и двамата извършвахме предателство за враждуващите страни, а именно: с удоволствие и спокойно да се наслаждаваме на наградата за нашите дела. Много време мина, докато я намерих. Четях съобщенията, които получавах за нея, и забравях омразата, която някога чувствувах спрямо нея. Тя също си е спомняла за нашата единствена среща в ABC. Тя беше заявила:
„Аз много добре си спомням този мъж, който толкова любезно ми помогна в магазина при избирането на бельото. Тогава не можех да си представя, че това е Цицерон, защото не знаех как изглежда човекът, който беше толкова важен за германците. Повече никога не видях Цицерон. С него човек можеше да се смее така сърдечно…“
Почти двадесет години след нашата среща в ABC научих всичко за Корнелия Кап. Научих защо тя, германката, чиито двама братя се биеха като офицери на руския фронт, работеше за американците. Научих какво е предприела в Анкара, за да унищожи мене, непознатия, за когото съществуваше само пагубният псевдоним „Цицерон“. И аз знам как живее тя днес, а ние и двамата — тя и аз — не можем да кажем, че са се сбъднали нашите мечти.
Напуснах ABC с роклята за моята приятелка Езра. Отидох в Анкара Палас, най-големия хотел в града.
Обичах обширните салони на хотела, безбройните огледала по стените. Огледах се в едно огледало. Бях добре облечен. Предпочитах парфюм, за който днес знам, че е бил много сладникав. Не можех да се противопоставя на изкушението да правя така, че брилянтният пръстен, който носех на ръката, да блести в огледалото. Мислех за непознатата от модната къща и се усмихвах на моето отражение. Мислех също за Езра, за която бях купил много скъпа рокля, но аз можех да си позволя това. Бях болезнено суетен.
В хола на Анкара Палас има старомодни, малки масички с неудобни кресла. Паркетът скърца непоносимо, даже килимите не могат да заглушат шума. Но това беше най-хубавото заведение в града и аз го смятах като най-подходящо място за мене, Елиаза Базна — гаваза. В Турция се смята за гаваз всеки, който служи при чужденец, преди всичко прислугата в посолствата. „Личният гаваз“ е камериерът. Има гавази-чистачи, гавази-портиери, шофьор-гаваз, поща-гаваз. Гавазът е едно голямо нищо. И кой би желал да бъде едно голямо нищо?