Лесни за убиване

Само че въпросното бъдеще очевидно беше твърде далеч. Пестеливият авангарден дизайн позволяваше в обширното помещение да се разположат само двайсет маси, но Ричър досега не беше виждал да са заети повече от три. Веднъж се бе случило да е единственият посетител за час и половина, докато беше там. Сега имаше само една двойка, която се хранеше през пет маси от неговата. Седяха един срещу друг, встрани от него. Мъжът беше среден на ръст, русоляв — руса коса, руси мустаци, светлокафяв костюм, кафяви обувки. Жената бе слаба и мургава, с пола и сако. На крака на масата, до дясната й обувка, беше подпряно куфарче от изкуствена кожа. Двамата изглеждаха на около трийсет и пет, уморени, похабени и някак опърпани. Чувстваха се добре заедно, но почти не говореха.

Двамата мъже на бара обаче говореха. И още как! Бяха се надвесили над плота и приказваха бързо и настоятелно. Собственикът бе опрял гръб в касовия апарат, отдръпвайки се възможно най-назад. Сякаш и тримата бяха приковани от вихъра на силен вятър. Двамата бяха доста по-едри от среден ръст. Бяха облечени в еднакви широки черни палта, в които изглеждаха грамадни. Ричър виждаше физиономиите им в огледалата зад рафтовете с бутилки. Мургава кожа, тъмни очи. Не бяха италианци. Сирийци или ливанци, чиято арабска неугледност беше заличена от едно поколение, живяло в Америка. Изтъкваха аргумент след аргумент, делово. Застаналият отдясно жестикулираше. Не беше трудно да се отгатне, че показва как помита бутилките от рафтовете с бейзболна бухалка. После размаха ръка във всички посоки — демонстрираше как ще направи рафтовете на сол. С един удар щеше да ги строши всичките, от горе до долу. Собственикът беше пребледнял. Поглеждаше косо към бутилките.