Дисекция на едно познато чудовище

ВАМПИРЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА И КИНОТО. Английският романтизъм от XIX век проявява жив интерес към свръхестественото и именно английските романтици връщат темата за вампирските легенди в своите поеми, но по твърде алегоричен начин, заимствайки написанното преди тях от немските поети — Бюргер („Леонора“, 1773) и Гьоте („Годеницата от Коринт“, 1797), където вампиризмът се проявява като гибелна страст, подтикваща мъртвите да напускат гробовете си, за да се завърнат пак при своите любови. Прототипът на вампира от фолклора изживява още в самото начало литературна метаморфоза и тази традиция ще бъде подхваната и продължена впоследствие твърде успешно в киното. Противно на вампира от Източна Европа, който е грозно и отблъскващо същество, литературният вампир като цяло бива представян с известен чар, той не е лишен от властта да съблазнява. Така от този момент се ражда стереотипът на вампир, който, освободен от малкото си привлекателни качества, приписвани му от фолклора, се превръща все повече в персонаж очарователен, пленителен и обаятелно съблазнителен. На това всъщност се дължи и огромния му успех сред широката читателска публика. Колкото до жената-вамп, тя черпи характера си на изкусителна съблазнителка от традициите на античните легенди — сукуба, Жената-Демон, Принцесата на Мрака.

Първият истински роман за вампири (признат от всички изследователи-вампиролози) е „Вампир“ на доктор Джон Уйлям Полидори, появил се още през 1819 година, невярно приписван от някои литературни критици на лорд Байрон, който всъщност е нахвърлял само общата му схема. Този роман ще бъде последван през 1836 от „Влюбената мъртъвка“ на Теофил Готие и от „Кармила“ на Шеридан Льо Фаню през 1871. Настават славните времена за вампира, негивият персонаж навлиза и в театъра. Александър Дюма също ще направи свой опит по „Вампир“ на доктор Полидори. В интерес на истината тази мода бързо секва и то най-вече поради ниската литературна стойност на произведенията. Но с публикуването на „Дракула“ на Брам Стоукър през 1897 година, роман, който със своите качества допада изключително на читателите и се посреща с възторг от викторианската публика, се отбелязва поврат в литературното развитие на вампира. „Дракула“ се превръща в модел за всички по-сетнешни опити, той е, така да се каже, портретът-робот на съвременния вампир — върлуващ нощем, властващ над природните стихии и хората, боящ се от чесън и сакралните християнски символи. Въпреки казаното, този приписван на въображението на Стоукър архитип, въплътил в себе си много елементи от преданията и легендите, в действителност вече е бил разработен в една малко известна немска новела от анонимен автор още през 1860 година — „Тайнственият чужденец“. Приликите между двете произведения са така многобройни и така поразяващи, щото много от изследователите смятат, че или Стоукър твърде нашироко е заимствал от анонимната новела, или самата тя е мистификация. От друга страна пък много от действащите елементи и в двете произведения са открити в друг един голям роман, пак от анонимен автор — „Вампирът Варни“, публикуван двадесет години преди това — през 1840-та. Заслугата и голямата оригиналност на „Дракула“ и Брам Стоукър е, че въплъщава в повествуванието реална историческа личност — румънският войвода Влад Дракула, известен с жестокостта си, човекът, който набучвал на кол своите врагове, и чийто труп изчезнал мистериозно дни след погребението на войводата.