Дисекция на едно познато чудовище

Всъщност, още през XI век започват да се носят разкази за мъртъвци, напуснали своите гробове и нападнали живи хора по широките друмища… Но едва през XIV век вампиризмът се разпространява в Европа и по-точно в Източна Европа. През XVII век суеверия, свързани с вампири, плъзват из Балканите, Гърция, източната част на Австро-Унгарската империя, Русия и по-рядко в Западна Европа. Естествено, тези вярвания имат своята социологическа почва още от времето на Ренесанса, когато направените тогава открития трудно ставали достояние до отдалечените кътчета на стария континент, особено до онези в неговите покрайнини, граничещи с Ориента. Още повече, че страните от Изтока до голяма степен избегнали жестоките чистки на Светата Инквизиция.

Името на вампира, върху чиято етимология учените все още спорят, но което най-вероятно има своя корен в славянските диалекти, стига до нас едва през XVIII век по време на онова, което специалистите по-късно ще нарекат „голямо вампирско нашествие“. В действителност, точно в онези смутни и мракобесни години европейските вестници за първи път дават широка гласност на случилите се странни събития в страните от Източна Европа, където ловът на възкръснали мъртъвци (подобно ловът на вещици през Средновековието) бил придобил невероятни размери. Така било наистина — във Века на Просвещението, когато по-голямата част от Европа се отворила за науката и прогледнала напред в бъдещето, в югоизточната част на континента цели гробища били осквернени. В тези изостанали и в известна степен изолирани от света краища, страхът от живи мъртъвци отдавна се бил вкоренил в съзнанието на хората, станал бил част от тяхното ежедневие. Тогава известните списания „Меркюр Гален“ и „Гланьор“ публикували статии, които накарали хората да настръхнат. Нима онова, което се описвало в тях, било възможно? Стигнало се дори дотам, че официалните власти и правителствата на много от страните, засегнати от така наречения „бич на вампиризма“, започнали да провеждат разследвания във връзка със случилото се. Царе и крале изискали научни доклади от лекари, свещеници се нагърбили да изучат прокобните събития от религиозна гледна точка… Всичкото това допринесло за „официалното признаване“ на вампира, още повече, че голяма част от научните доклади потвърдили неговото реално съществуване, прехвърляйки го обаче в графата „необясними феномени“. Общественото мнение тогава било разбунено от случаите с Пиер Плогойовиц, умрял през 1725 година, и Арнолд Паоле, умрял през 1726-та, които били обвинени, че причинили смъртта — след тяхната собствена, — на много от жителите на родните им села. И тъкмо по повод на Арнолд Паоле името „вампир“ ще бъде използвано за първи път. Така вампиризмът станал обект на сериозни анализи и дискусии, превърнал се в модерна тема за разговори между ерудитите в салоните на висшето общество. Много трудове били посветени на вече „познатото чудовище“, като най-известният от тях е на Дон Калме, абат от Сенон, публикуван през 1749 година. Дори и папата от онова време — папа Беноа XIV, — посветил няколко страници на вампира, за да го отлъчи и анатемоса. В свои произведения Волтер и Русо също споменали за вампира и неговите жертви. Така суеверията и носещите се легенди, познати до този момент само на няколкото пътешественика, посетили страните от Ориента, изведнъж добили широка популярност, а самото споменаване на думата вампир вече всявало ужас и паника сред цяла Европа.