Тайната история

Омаята на това измислено детство, изпълнено с плувни басейни, портокалови горички и далечни, обгърнати от ореола на шоубизнеса родители, напълно затъмни безцветния оригинал. На практика, когато се замисля за детските си години, не мога да се сетя за много неща с изключение на една жалка сбирщина от предмети: гуменките, които носех през цялата година, книжките за оцветяване от супермаркета и изтърканата футболна топка, моят принос към съседските игри. С две думи, нищо интересно, още по-малко пък забележително. Бях тих, висок за възрастта си и доста луничав. Нямах много приятели, но не мога да кажа дали това се дължеше на личен избор или на обстоятелствата. В училище се справях добре, но не блестях с нищо. Обичах да чета — поредицата за Том Суифт, романите на Толкин, но също така да гледам телевизия, при това доста — проснат на килима в голата ни всекидневна през дългите и скучни следобеди след училище.

Честно казано, не мога да си спомня още кой знае какво за онези години, освен едно определено настроение, което се бе просмукало в повечето от тях — една меланхолия, която свързвам с гледането на „Чудният свят на Дисни“ в неделните вечери. Неделята беше тъжен ден — ранно лягане и училище на другия ден — но докато гледах фойерверките, осветяващи окъпаните в светлини замъци на Дисни, ме обземаше едно по-общо чувство на боязън, на прикованост към омагьосания кръг училище-дом. Все обстоятелства, които поне за мен представляваха ясна и основателна причина за потиснатост. Баща ми беше стиснат, домът ни — грозен, майка ми не ми обръщаше достатъчно внимание, дрехите ми бяха евтини, подстрижката ми твърде къса и никой в училище не ме харесваше кой знае колко. И тъй като откакто се помня всичко това важеше с пълна сила, мислех си, че несъмнено, докато свят светува, нещата ще продължат да текат в същото ужасяващо русло. Накратко, усещах, че животът ми е увреден в самата си основа по някакъв неуловим начин.