Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
След като се изкачих по него, се озовах в дълъг и пуст коридор. Наслаждавайки се на шума от стъпките си по балатума, крачех бързо и оглеждах затворените врати за номера или имена, така стигнах до една, на която в месингова рамка бе поставена картичка. На нея с релефен шрифт бе изписано името „ДЖУЛИАН МОРОУ“. За миг се поспрях пред нея, а после почуках три пъти кратко.
Изминаха минута-две, след което бялата врата се открехна. Надникна едно лице — тясно и интелигентно, но изпълнено с тревога и любопитство, подобно на въпросителен знак. Въпреки че някои от чертите на това лице загатваха за младост — извитите като на елф вежди и стремителните, силни очертания на носа, челюстта и устата — то по никакъв начин не принадлежеше на млад човек, а и косата беше бяла като сняг. Лесно отгатвам възрастта на хората, но в този случай определено бях затруднен.
Известно време постоя така, а сините му очи ме гледаха с любопитство и примигваха.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — гласът бе мил и внимателен — така възрастните говорят понякога с децата.
— Ами… Името ми е Ричард Папен.
Той примигна отново и наклони главата си на другата страна, погледът му бе весел, дружелюбен като на врабче.
— Искам да се запиша във вашия курс по старогръцки език.
Лицето му посърна:
— Толкова съжалявам — тонът му, колкото и да бе странно, подсказваше, че той наистина съжалява повече от самия мен. — Бих се радвал да ви приема, но се боя, че всички места са заети.
Нещо в това привидно искрено съжаление ми даде смелост:
— Вероятно има някакъв начин да приемете още един студент… — му казах.
— Ужасно съжалявам, господин Папен — скръбно ми отговори той, сякаш ме успокояваше за трагичната загуба на обичан приятел, опитвайки се да ме накара да разбера, че не е в състояние да ми помогне по някакъв друг съществен начин. — Ограничил съм се до петима студенти, не мога дори да си помисля да приема още един.
— Петима студенти не са чак толкова много.
Той бързо поклати глава със затворени очи, сякаш настоятелните ми молби го измъчваха.
— Наистина бих желал да ви приема, но дори не трябва да си позволявам да мисля за това. Ужасно съжалявам. Бихте ли ме извинили сега? Работя с един от студентите си.
* * *
Измина повече от седмица. Учебните ми часове започнаха, получих и работа при един професор по психология, д-р Роланд. (Трябваше да му помагам в някакво неясно „изследване“, чиято същина така и не разбрах. Той бе стар, отнесен на вид и разчорлен човек, изследовател на човешкото поведение, който прекарваше времето си, разтакавайки се в учителската стая.) Сприятелих се и с няколко души, повечето от които бяха първокурсници и живееха в моето общежитие. Може би приятели не е най-точната дума, която бих могъл да използвам. Хранехме се заедно, засичахме се на излизане или влизане, но основната причина за нашето сближаване бе фактът, че не познавахме никого другиго — положение, което тогава не ми се струваше непременно неприятно. Малцината, с които се бях запознал и които бяха по-дълго в колежа, разпитвах за историята на Джулиан Мороу.
Почти всеки беше чувал за него, научих всевъзможни противоречащи си, но интересни наглед истории: бил забележителен човек; измамник; не бил завършил колеж; един от големите интелектуалци на четиридесетте години, приятел на Езра Паунд и Т. С. Елиът; богатството си дължал на дялово участие в банка с вековна история, или пък, точно обратното, на придобиването на имущество с просрочена ипотека по време на Голямата депресия; че се скатал от изпълнение на войнишкия си дълг по време на някаква война (хронологически погледнато, не беше трудно да се разбере за коя война става дума); че имал връзки във Ватикана; че бил свързан с някаква свалена от власт владетелска фамилия в Близкия изток; или че имал нещо общо с франкистка Испания. Не можех да разбера къде се криеше истината във всичко това, но колкото повече научавах за него, толкова по-интересен ми ставаше. Започнах да дебна из студентското градче както неговата поява, така и тази на малката му група от ученици. Отдалеч не бяха нещо необикновено: четири момчета и едно момиче. Но отблизо бяха доста интересна картинка — поне за мен, тъй като никога не бях срещал подобни хора, които в моето съзнание притежаваха палитра от живописни и измислени качества.