Нощна звезда
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-971-6
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощна звезда». Краткое содержание книги:
Преобразената Хевън омагьосва съучениците си със своята мистична красота и се превръща в новата звезда в училището. Тя планира да отмъсти на Джуд и Евър за злополучната смърт на Роман, а новопридобитата й сила се оказва много по-голяма, отколкото всички предполагат.
Междувременно в Съмърленд Евър зърва кадри от предишния си живот на робиня в Юга и разбира, че Деймън крие тайни за тяхното общо минало — тайни, заради които се усъмнява, че любимият й векове наред си е служил с измама, за да я спечели. Дали Джуд не е истинската й любов — онзи, който вечно трябва да се бори за нея и не престава да я обича? Ако потърси близостта му, може би ще разбере…
Евър трябва да избира, ето защо се обръща към своята нощна звезда с молбата да й разкрие истината…
„Запази съжалението за по-късно“, каза ми той.
Обаче фактът, че сега сме тук, означава, че за Хевън „по-късно“ няма да има. Но независимо че се стигна до това, аз все още искам да намеря път към сърцето й.
— Няма нужда да правим това. — Очите ми се впиват в нейните с надеждата най-после да проумее какво й казвам. — Можем да спрем тук и сега. Няма защо да отиваме по-далеч!
— Ха, иска ти се! — пропява тя развеселено. — По погледа ти личи, че не можеш да го направиш. Макар да смяташ, че го заслужавам. Колкото и да се опитваш да убедиш себе си в необходимостта от това, ти си прекалено мека. Защо смяташ, че този път ще е различно?
Защото сега си опасна — не само за себе си, но и за всички останали. Този път е различно, съвсем различно. Както ще разбереш след малко.
Стисвам юмрук толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. Открадвам си секунда да се съсредоточа, да постигна равновесие и да възстановя запасите си от светлина, точно както ме учеше Ава. Същевременно държа ръката си отпусната, но нетрепваща, очите ми са все така приковани в нейните, прочистила съм ума си от всички странични мисли, а на лицето ми не са изписани никакви чувства — на това ме научи Деймън наскоро. Той твърдеше, че номерът е да не издавам нищо и да се движа бързо и целеустремено. Да свърша необходимото, преди тя да разбере намеренията ми — докато не стане твърде, твърде късно. Докато тялото й не се разпадне, а душата й не отиде в онова призрачно място. Тя няма да има и най-малката възможност да предприеме каквото и да било или да отвърне на удара.
Това е урок, научен на бойното поле преди много време, който не смятах, че ще ми се наложи да използвам.
Не мога да не й поискам мислено прошка, макар че Деймън ме бе предупредил да не го правя. Думите „Прости ми“ прелитат от моя ум до нейния. За миг в очите й проблясва съжаление, което бързо е изместено от обичайната смесица от омраза и презрение.
Тя вдига юмрук и го насочва към мен. Твърде късно. Моят вече се движи, лети напред с пълна сила. Удрям я право в слънчевата чакра, при което запращам тялото й — въртящо се, трошащо се, в безкрайната пустош.
Шадоуленд. Страната на сенките. Вечният дом на всички изгубени души.
Поемам си рязко дъх, докато наблюдавам бързото й разпадане. Става толкова лесно, че е трудно да си представиш, че някога е имала форма.
Стомахът ми се бунтува, сърцето ми се блъска в гърдите, гърлото ми е така пресъхнало и свито, че не съм в състояние да говоря. Тялото ми реагира така, сякаш случилото се току-що не е наужким, а е ужасяващата реалност.
— Добре се справи. Удари точно където трябва, право в целта — казва Деймън и прекосява стаята за части от секундата. Топлите му силни ръце ме обгръщат и той ме привлича към гърдите си. Гласът му звучи като нежна песен в ухото ми:
— Макар че трябваше да оставиш това „Прости ми“ за мига, когато вече я няма. Зная, че се чувстваш зле, и не те виня, но в такива случаи се налага да избираш: ти или тя. Само едната от двете ви може да оцелее. Честно казано, предпочитам това да си ти. — Той прокарва пръст по бузата ми и прибира кичур дълга руса коса зад ухото ми, после добавя: — Не можеш да си позволиш да й дадеш знак какво я очаква, така че остави извиненията за по-късно, става ли?
Кимам и се отдръпвам, като все още се опитвам да успокоя дишането си. Поглеждам през рамо към купчината черна кожа и дантела на пода. Това е всичко, останало от проявената от мен Хевън. Едно мигване — и останките също изчезват. Раздвижвам врата си, протягам ръце и крака и изпъвам тялото си. Действията ми биха могли да се тълкуват като отърсване или като подготовка за следващия рунд. Деймън избира втората възможност, усмихва се и заявява:
— Да пробваме ли още веднъж?
Поглеждам и поклащам глава. Приключих за днес. Нямам никакво желание пак да убивам призрачната бездушна обвивка на някогашната ми най-добра приятелка.
Днес е последният ден от лятото, последният ни ден свобода. Има много, много по-хубави начини да го прекараме.
Вглеждам се в тъмните къдрици, които закриват челото му и падат над невероятните му кафяви очи. Проследявам извивката на носа му, хребетите на скулите му и чувствените му устни. Припомням си прекрасното усещане, когато се допират до моите.
— Да отидем до павилиона — подканвам го аз.
Погледът ми настойчиво се впива в неговия, след което се спуска към ръба на семплата му черна тениска и копринената връв, на която висят защитните му кристали, после по избелелите му дънки и кафявите летни обувки.