Проектът „Медуза“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-070-1
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проектът „Медуза“». Краткое содержание книги:
Когато младият капитан Скот Макей открива в товарния отсек на своя боинг 727 подменен контейнер, натъпкан с неизвестна апаратура, още никой не подозира какво изчадие на зловещата Медуза се е пръкнало на борда… Скоро във вихрения екшън ще се включат пилоти, учени, военни, сенатори, правителството: всички сили са мобилизирани в бясна надпревара с времето, за да предотвратят задействането на проекта „Медуза“, пред който бледнее дори взривът на водородна бомба. Часовниковият механизъм е задействан — и всичко е в ръцете на шепата обречени… да се справят или да загинат заедно с половината човечество.
„Трябва да сложа край на това!“ — напомни си тя, дори когато се предаде пред идеята, че разговорът можеше да го умилостиви — сякаш не бе правила същата грешка през по-голямата част от трийсетте години в плен — в брака, прекаран под ярема на неговия железен контрол и насилие.
— Защо предполагаш, че ще искам нещо? — попита той.
— Ами… — започна тя, ала гласът й се прекърши. Един грешен отговор щеше да доведе до предсказуема тирада. — Какво, за бога, би могъл да ми кажеш след всичките тези години? Какво… би могъл да кажеш след като ме заплашва толкова много пъти… и по толкова много начини?
Отговорът му бе спокоен, както преди.
— Не ти ли е хрумвало, че бих могъл да кажа, че съжалявам? Виж сега, необходими са ми две минути, за да ти обясня. Ще ми отпуснеш ли две минути, Вивиан?
Гласът му, макар и спокоен, бе слаб — лишен от обичайната заплашителност. Тя се почуди какво ли се бе случило. Беше си обещала повече никога да не проявява загриженост — никога повече да не бъде бавачка на насилника си — ала не можеше да изпълни обещанието си. Някъде в неговата тъмна и гневна душа бяха и нежните отблясъци от красивия млад учен, за когото се бе омъжила толкова отдавна, или поне така си казваше винаги. Напразната безкрайна надежда винаги се бе оказвала причина за сгромолясването й и тя с ужас установи, че надеждата бе още жива, все още нашепваше в ушите й глупави обещания, че този път нещата ще бъдат по-различни.
— Вивиан? Там ли си още?
Тя кимна, преди да осъзнае, че трябваше да го изрече, за да бъде чута.
— Да.
— Добре. Трябва да ти дам нещо много ценно и наистина искам да те видя. Аз… искам да направя известни компенсации, преди да е станало твърде късно.
„Твърде късно ли?“ — помисли си тя. Някъде в съзнанието й гласът на предпазливостта крещеше да не слуша, да не се поддава.
— Болен ли си, Роджърс?
От другата страна на линията последва пауза.
— Умирам, Вивиан. Рак на панкреаса. Остават ми най-много няколко седмици.
— Съжалявам — изрече тя безизразно.
— Моля те, ела. Само за няколко минути. Ще оставя тази къща на теб. Никакво будалкане. Пък и бих искал да те видя още веднъж. Имах достатъчно време да премисля маса неща.
Вивиан затвори очи и разтърка слепоочията си. Единственият разумен отговор бе: „Не — и сбогом“. След годините, през които се опитваше да остави тези десетилетия зад гърба си, години, в които търсеше съвети и се учеше да се справя отново сама, нямаше начин да се върне отново при него. Ами ако се бе променил?
Ала той очевидно бе отслабен от болестта и на нея изведнъж й се прииска да узнае дали невъзможното се бе случило. Може би той наистина се бе променил.
Трябваше да узнае.
Вивиан се чу, сякаш отстрани, да казва:
— Добре, Роджърс, днес следобед става ли?
Мършавото плашило, което отвори вратата на тяхната къща в Южно Маями — нейният бивш дом — всъщност твърде малко приличаше на ядрения физик от световна величина, който бе следвал пътя на пионери в тази наука като Опенхаймер и Телър2 в Лос Аламос3.
Мъртвешката бледност, хлътналите очи и увисналите му рамене я поразиха дълбоко и тя остана няколко секунди на входната площадка, като се бореше с мисълта, че този крехък дребен мъж пред нея беше само на шейсет и две години.
Изглеждаше на деветдесет.
— Радвам се, че дойде, Вивиан — рече той със същия мек тон, докато й държеше вратата отворена.
Интериорът бе по-мрачен и изпълнен с лоши предчувствия, отколкото го помнеше, тъмнината от спуснатите завеси и анемичната светлина от единствената лампа придаваха на кабинета му прилика с погребален салон. Миришеше на плесен и на застоял дим. Тя седна предпазливо на протрития диван, а съзнанието й все още бе замаяно от противоречиви чувства; той се дотътри до фотьойла край вратата и тежко седна с лице към нея.
— Спомена нещо за компенсации, Роджърс? — започна тя.
— Ще оставя делата да говорят вместо мен — прекъсна я той. — Бях ти казал, че никога няма да получиш тази къща и това бе погрешно. Промених завещанието си.
Той посочи един плик върху масичката до дивана, тя го взе и прочете новите условия, с които й оставяше къщата, присъдена му от съда при развода.
— Има и още — рече той, след като тя вдигна глава, без да е приключила с четенето. — Ако изпълниш една последна задача за мен, полицата също ще бъде твоя.
2
Опенхаймер и Телър — съответно „бащите“ на американската атомна и водородна бомба. Телър създаде по-късно и неутронната бомба. — Б.пр.
3
Лос Аламос — градче в Калифорния, където е разположен секретен център за изучаване на ядрената енергия. Там са разработени и повечето от американските ядрени оръжия. — Б.пр.