Звездни асове

— Къде?

— Седми флот, кръстосвача „Перперикон“!

— Това е супер, братле, ще сме заедно! — извика Зак и подаде ръка за поздрав, но приятелят му не изглеждаше съвсем въодушевен.

— Какво има? — бъдещият звезден пехотинец не разбираше защо най-добрия му приятел не се радваше. Назначението беше прекрасно, а и щяха да са заедно.

— Баща ми…– промълви Алекс. — Знаеш, че той командва Седми флот!

— А да…

— Сега не само, че не съм сигурен дали заслужавам мястото или баща ми ме е изтеглил, за да съм му под око, ами и никога няма да мога да избягам от сянката му. Винаги ще ме сравняват с великия Юлиян Стаматов.

Опасенията на младия Александър никак не бяха безпочвени. Адмирал Стаматов беше най-знаменитият човек във вселената. Точно преди осемнадесет години, в деня, когато Александър се раждаше, в бомбоубежище на планетата Сара, се състоя най-важната битка в историята на човечеството. Космическата флота на аркусианците заплашваше да достигне Земята — родният дом на човешката цивилизация. До този момент хората воюваха, но постепенно губеха планета след планета, звезда след звезда. Виждайки, че вече няма на къде да отстъпват, тогавашното човешко правителство реши да хвърли всичките си сили в една последна решаваща битка. Координирайки се с Мараите, хората се надяваха с един решителен удар да извадят от строя нападателната сила на аркусианците. Хората и Мараите мобилизираха всичките си налични космически кораби формирайки гигантска флотилия. Командир на тази сила беше именно Юлиян Стаматов. Не би било преувеличено ако кажем, че съдбата на хората и Мараите лежеше на плещите на този човек. Той беше на път да изиграе една игра, и ако ходовете му се окажеха погрешни, двете раси щяха да изчезнат от лицето на вселената. Битката, станала известна като „Орионският сблъсък“, най-голямата в познатата история, се оказа победоносна за предвожданият от тридесет и шест годишният адмирал Стаматов флот. Тази битка доведе до обрат във войната и последвала контраатака на хората и Мараите. Те успяха да си възвърнат загубените планети и да унищожат голяма част от силите на аркусианците.

— Виж — каза Зак, — погледни го от добрата страна! Все пак поне няма да си на един и същи кораб с баща си.

Адмирал Стаматов, сега петдесет и четири годишен, бе отказал да се занимава с политика след края на войната, оставайки на активна служба във флота. На него беше поверено командването на изключително важния Седми флот, който пазеше пограничната зона с Тъмния сектор. Той беше капитан на флагманския кораб „Мадара“. Това представляваше лека утеха за Александър, който страшно много обичаше и уважаваше баща си, но това, което желаеше беше да създаде своите подвизи самостоятелно. Не искаше всички да го смятат за мамино синче и за „сина на големия шеф“.

Зак, който междувременно възвърна типичната си самоувереност стана от пейката и, потупвайки приятеля си по рамото, каза: