Той бе човек
- Автор: Арчер Джеффри
- Серия: Хрониките на Клифтън #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Той бе човек». Краткое содержание книги:
Хари Клифтън се заема да напише най-големия си роман, а съпругата му Ема получава неочаквано обаждане от Маргарет Тачър, която ѝ предлага нова работа.
Себастиан Клифтън става председател на борда на «Фартингс Кауфман». Талантливата дъщеря на Себастиан и Саманта — Джесика, е изключена от училището за изящни изкуства «Слейд».
Междувременно лейди Вирджиния се кани да напусне страната, за да избяга от кредиторите си. Но херцогиня Хартфорд умира и тя виждa поредната възможност да изплати дълговете си и най-сетне да победи Клифтън и Барингтън.
Катастрофален поврат на съдбата превръща живота на семейство Клифтън в трагедия, когато един от тях получава шокираща диагноза, която ще хвърли в смут всички.
— Много щедро от ваша страна, мадам — каза Франк и докосна фуражката си.
— Кога ще могат да започнат?
— В неделя следобед. Корабостроителницата ще бъде затворена до вторник, понеделник е някакъв празник на банката.
— Даваш ли си сметка, че не си ме попитал какво искам да направите?
— Не е нужно да ви питам, мадам. И ако намерим онова, което търсим в двойното дъно, тогава какво?
— Искам само останките на Артър Клифтън да бъдат погребани по християнски.
— А ако не намерим нищо?
— Тогава и за петимата това ще си остане тайна, която ще отнесем в гроба си.
Пастрокът на Карин отвори вратата и я посрещна с необичайно топла усмивка.
— Имам да споделя добра новина с теб — каза той, докато тя влизаше в къщата, — но ще трябва да почака за по-късно.
Възможно ли беше този кошмар най-сетне да свършва? В следващия момент Карин видя броя на «Таймс» на масата в кухнята, отворен на страницата с некролози. Загледа се в познатата снимка на баронеса Форбс-Уотсън и се запита дали е просто съвпадение, или той нарочно е оставил вестника отворен, за да я провокира.
Докато пиеха кафето, разговаряха на общи теми, но Карин нямаше как да не забележи трите куфара до вратата, които като че ли известяваха скорошно заминаване. Въпреки това безпокойството ѝ растеше с всяка минута, тъй като Пенгели оставаше по-спокоен и дружелюбен, отколкото ѝ допадаше. Да не би да беше «щастлив като на уволнение», както се казваше в армията?
— Време е да поговорим по по-сериозни въпроси — каза той и вдигна пръст пред устните си. Отиде в коридора и свали тежкото палто от закачалката до вратата. Карин си помисли дали да не побегне, но ако го направеше, а той само смяташе да ѝ каже, че се връща в Москва, с прикритието ѝ щеше да е свършено.
Пенгели ѝ помогна да се облече и излязоха навън.
Карин се изненада, когато той я хвана здраво за ръката и буквално я помъкна по пустата улица. Обикновено вървяха хванати под ръка, така че страничният наблюдател да си помисли, че са баща и дъщеря, тръгнали на разходка. Но не и днес. Карин реши, че ако попаднат на някого, дори на стария полковник, ще спре и ще го заговори, защото знаеше, че Пенгели няма да рискува да се разкрие пред очевидец.
Пенгели продължаваше да дрънка с приповдигнат тон. Това бе толкова необичайно, че Карин се изпълни с още повече опасения. Погледът ѝ се стрелкаше във всички посоки, но явно никой не се беше осмелил да се разхожда в този мрачен сив ден.
Щом стигнаха гората, Пенгели се огледа както винаги дали някой не ги следи. Ако имаше някого, обикновено тръгваха обратно към къщата. Но не и този следобед.
Макар че бе едва четири следобед, светлината вече започваше да отслабва и ставаше все по-тъмно. Той сграбчи още по-здраво лакътя ѝ. Гласът му се промени в тон със студения вечерен въздух.
— Знам, че ще се зарадваш да чуеш, Карин — никога не я наричаше Карин, — че бях повишен и скоро ще пътувам обратно за Москва.
— Поздравления, другарю. Напълно заслужено.
Пенгели не пусна ръката ѝ.
— Така че това е последната ни среща — продължи той. Нима… — Но маршал Кошевой ми даде една последна задача. — Пенгели замълча, сякаш искаше тя сама да се досети. Бяха навлезли в гората и бе станало толкова тъмно, че Карин почти не виждаше какво има на метър пред нея. Пенгели обаче явно знаеше точно къде отива, сякаш бе репетирал всяка крачка.
— Началникът на контраразузнаването — спокойно каза той — най-сетне откри в редиците ни изменника, който години наред предаваше родината. Аз бях избран да въздам подходящото възмездие.
Желязната му хватка най-сетне се отпусна. Инстинктът на Карин беше да побегне, но той бе избрал добре мястото. Групичка дървета зад нея, изоставената мина отдясно, тясната пътека отляво, която едва се виждаше, а над нея се извисяваше Пенгели, които едва ли можеше да е по-спокоен и нащрек.
Той бавно извади пистолет от джоба на палтото см. Дали си мислеше, че тя ще побегне и ще му се наложи да стреля няколко пъти, за да я убие?
Карин остана като закована на мястото си.
— Ти си предателят — каза Пенгели. — които нанесе на каузата ни повече вреда, отколкото всеки друг агент в миналото. Затова ще умреш така, както заслужава всеки предател. — Погледна към шахтата на мината. — Ще съм в Москва много преди да открият трупа ти — ако изобщо го открият.
Бавно вдигна пистолета и се прицели между очите ѝ. Последната мисъл на Карин, преди Пенгели да дръпне спусъка, беше за Джайлс.
Изстрелът проехтя и ято подплашени птици се разлетя високо в небето.
Хари и Ема Клифтън