Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
— А още по-голям възторг тя пилее пред хората на изкуството — забеляза домакинята. — Сега се увлича от един млад поет. Вие сигурно го знаете — говоря за младия Волфрам…
— Искате да кажете за юношата с червената връзка и свободните стихове?
— Не критикувайте. Младежта всякога е склонна към оригиналничене. Някои от тях не могат да изразят своя свободолюбив дух освен с помощта на червената връзка.
— Аз вчера си помислих същото, когато видях обущаря Мюлер. Има пет деца и много енергична жена. Той е добър гражданин и гласува за консерваторите. Случайно съзрях у него няколко книги от Маркс и Ласал и ми каза, че ги е чел през младите си години. Кой знае какво е мечтал през младежките си години! Но животът и наследената от прадедите добродетелна скромност са взели своето, заставили са го да стане съвсем друг и да забрави за онова, за което е мечтал на младини. И той е доволен от участта си. Толкова много хора въплъщават най-смелите си мечти и най-великите си замисли в червената връзка, която носят в неделя. В края на краищата нима ние се отличаваме много от тях? Какво ни остава?… И нима не виждаме вече, че ни остава още много, много по-малко от червената връзка? Всичките ни спомени се свеждат към… Към избелелите фотографии… избелели и в нашата памет, докато най-сетне сами престанем да мислим за тях.
— За това не трябва и да се мисли — каза домакинята тихо и прибави: — Не мислете за това през месец май, през майската вечер…
— Именно тази вечер ме наведе към тези мисли. Нима не е странно, че понякога приятното и радостното в тях предизвиква мрачни мисли? Но имаше и още нещо, което предизвика в мене това минорно настроение…
От гостната долетя гърлестият глас на госпожа съветничката.
— Но къде пропадна той?
— А това е настроение в до мажор — усмихна се домакинята и влезе с Фриц в гостната.
— Най-после! — извика съветничката. — Можех да се сетя, че зад това желание да се уедините в другата стая се крие нещо недобро.
— При моите побелели коси — каза домакинята и си показа косите.
— Ние сме твърде стари, за да могат да ни подозират в подобно нещо — каза Фриц.
— Това е интересно! — извика високо госпожа съветничката. — Вие — стари на тридесет и осем години!
— Болестта състарява.
— Ах, това само лекарите го казват. Ако сърцето е младо, то и целият човек е млад. А сега елате, по мое настояване ви оставиха чаша чай.
И въпреки протестите на Фриц, тя му поднесе пълна чинийка със сладки. Фриц взе една и се огледа наоколо. Нещо му липсваше.
Вратата на съседната стая се отвори и заедно с девойката нахлу аромат на люляк.
Домакинята с нежно майчинско движение я прегърна.
— Ти се беше замечтала, Елсбет? Господин Шрам все пак дойде…
Фриц стана и възторжено се залюбува на стройната фигура на момичето.
— Моята племенница Елсбет Хайндорф… господин Шрам, нашият мил приятел — представи ги домакинята. Две сини очи погледнаха Фриц и една малка ръка се докосна до неговата.
— Закъснях — каза Фриц.
— Аз ви разбирам. При такова чудесно време човек не чувства желание да бъде между хора.
— И все пак чувстваш тъга по тях.
— По-вярно тъга по човек, които всъщност не съществува. Може би по онова — човешкото, което е у хората…
— Може би по него, щом няма име…
— Нашите най-хубави стремежи всякога са лишени от име. Те с думи не могат да се изразят…
— И това е тъжно…
— Само в началото… После познаваш тази истина и свикваш с нея. Животът е чудо, но в него чудеса не стават!
— Понякога! — И очите на Елсбет пламнаха.
Фриц почувства, че нещо се плъзна в него при тези думи. Помисли си за своята младост — и той говореше някога така. И в него пламна едно горещо желание: никога да не се разделя с пламналата вяра, изразена в това младо създание.
— Вие вярвате ли в чудесата, госпожице?
— Да… да…
— Запазете в себе си тази вяра! Въпреки всичко! Независимо от всичко! Не желаете ли да седнете тука?
И той помести креслото. Тя се отпусна на него с леко движение.
— А вие не вярвате ли в чудеса, господин Шрам? — Фриц за миг мълчаливо я гледаше. После решително и твърдо каза:
— Да!
Госпожа Хайндорф повика слугата. Той внесе на подноса цигари, пури и ликьор.
— Можете да пушете, господин Шрам — каза тя.
— Пушенето е моя слабост — призна Фриц и посегна към цигарите.
— Дайте и на мен една цигара, Павел — каза госпожа съветничката.
— Пура — тихо прошепна Фриц на лакея.
Лакеят се усмихна и почтително подаде на съветничката кутията с черни хавански пури.