Огнена светлина
- Автор: Джордан Софи
- Серия: Огнен свят #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 978-954-641-060-3
- Переводчик: Яна Йотова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена светлина». Краткое содержание книги:
„Възхитителен и бляскав роман! Ще попаднете в един толкова завладяващ свят, че никога няма да поискате да го напуснете!” Керелин Спаркс, американска писателка „В равни части задъхан съспенс и чувствен романс.” „Буклист”
Повдигам се на пръсти и отскачам във въздуха. Плясвам с криле, здравите им ципи се разтягат, докато ме издигат нагоре.
Рея се в кръг.
Чувам смеха на Лазур до себе си, нисък и гърлен звук.
Над нас се извива вятър и меката слънчева светлина целува кожата ни. Когато вече сме достатъчно високо, тя се спуска рязко надолу към езерото, наклонена леко на една страна, и полетът й е толкова бърз, че тялото й губи очертанията си.
Свивам устни.
— Фукла! — извиквам, усещайки дълбокото буботене на драконовата реч в гърлото си, докато тя се гмурка в езерото и остава под водата няколко минути.
Като воден дракон, винаги когато се гмурка, отстрани на тялото й се появяват хриле, които й позволяват да диша под водата… ако пожелае завинаги. Една от полезните способности, която предците ни са придобили, за да оцелеят. Не всеки от нас го умее, разбира се. Аз не го мога.
Аз правя други неща.
Носейки се над езерото, чакам Лазур да се появи. Най-накрая тя изскача на повърхността сред блестящ фонтан от вода. Тялото й сияе във въздуха, от крилата й се разлитат пръски.
— Много добре! — казвам.
— А сега ти!
Поклащам глава и отново политам, гмуркам се между хребетите на планините, пренебрегвайки подканите на Лазур: „Хайде, страхотно е!“
Не харесвам дарбата си. Бих дала всичко, за да я променя. Да бъда воден дракон. Или Фрейзър. Или визиокриптер. Или оникс. Или… Всъщност списъкът е доста дълъг.
Но аз съм това.
Аз бълвам огън. Единственият огнедишащ дракон в прайда от повече от четиристотин години. Това ме направи по-популярна, отколкото бих искала да бъда. Откакто навърших единайсет години, престанах да бъда Ясинда. И вместо това станах огнедишащ дракон. Поради което прайдът взема решения за живота ми, като че ли разполага с него. По-лоши са и от майка ми.
Изведнъж дочувам нещо друго, освен свистящия вятър и шепнещата мъгла по заснежените била, които ме заобикалят. Слаб далечен звук.
Наострям уши. Спирам да се рея в плътния въздух.
Лазур вдига глава, драконовите й очи премигват и напрегнато се взират.
— Какво е това? Самолет?
Звукът се усилва и бързо се приближава, вече е силно бучене.
— Трябва да се снижим.
Лазур кимва и се спуска. Аз я следвам, поглеждайки косо назад, където виждам единствено назъбената линия на планините. Но чувам още нещо. Усещам още нещо.
Приближава се.
Звукът ни преследва.
— Да се върнем ли при колелетата? — Лазур поглежда назад към мен. Черните й коси, изпъстрени със сини ивици, се развяват като знаме под напора на вятъра.
Колебая се. Не искам това да свърши. Кой знае кога пак ще можем да се измъкнем. Прайдът винаги ме следи така зорко, и Касиан винаги…
— Ясинда! — Лазур сочи с искрящия си син пръст нещо в небето.
Обръщам се и поглеждам. Сърцето ми спира.
Над ниските склонове кръжи хеликоптер — изглежда толкова малък в далечината, но нараства, приближавайки се и разкъсвайки мъглата.
— Бързо! — извиквам аз. — Снижи се!
Спускам се надолу, крилата ми са прибрани, краката ми са опънати като стрела, в съвършен ъгъл за постигане на максимална скорост.
Но не достатъчно голяма.
Перките на хеликоптера бумтят във въздуха ожесточено. Ловци! Вятър раздира очите ми, докато се спускам със скорост, с каквато никога не съм летяла.
Разстоянието между мен и Лазур се увеличава. Изкрещявам, извръщайки се назад, разчитайки мрачното отчаяние в бистрите й очи:
— Лаз, не изоставай!
Водните дракони не са създадени да бъдат бързи. И двете знаем това. Гласът й се извива в ридание и по задавените нотки разбирам колко добре осъзнава безизходното положение, в което се намира.
— Опитвам се! Не ме оставяй! Ясинда! Не ме оставяй!
Зад нас хеликоптерът продължава да ни настига. Смразяващ ужас сковава устата ми, когато още два се присъединяват към него, убивайки сетната надежда, че е бил обикновен хеликоптер, правещ панорамни снимки. Това е ескадрила и те определено ни преследват.
Същото ли се беше случило и с татко? Такива ли са били последните му мигове? Тръсвайки глава, прогонвам мисълта от ума си. Няма да умра днес и няма да позволя тялото ми да бъде разкъсано и продадено на парчета.