Огнена светлина

— Какво правиш? — питам мама.

— Нещо, което трябваше да направим много отдавна. След като баща ти умря. — Тя извръща поглед, стисва за момент очи и сетне отново ме поглежда. — Предполагам винаги съм таила надежда, че един ден той ще прекрачи прага на вратата и затова трябва да бъдем тук, за да го посрещнем. — Тя въздъхва. — Но той никога няма да се върне, Ясинда. И аз трябва да направя най-доброто за теб и Тамра.

— Имаш предвид за теб и Тамра.

За мама и Тамра да напуснат прайда не беше кой знае какво. Знам това. Мама умишлено уби дракона в себе си, остави го да се стопи в бездействие, щом стана ясно, че Тамра никога няма да се преобрази. Предполагам, че го направи, за да я накара да се чувства по-малко самотна. Акт на солидарност.

Аз съм единствената, която се чувства свързана с прайда. Тази, която ще страда, ако си тръгнем.

— Не виждаш ли колко по-лесно ще бъде, колко по-безопасно, ако се откажеш от твоята драконова природа?

Трепвам, сякаш са ми зашлевили плесница.

— Искаш да се отрека от дракона в себе си? Да стана като теб? — Спящ дракон, минаващ за човек. Поклащам глава. — Не ме е грижа къде ще ме отведеш, няма да направя това. Няма да забравя коя съм.

Тя слага ръка на рамото ми и леко ме стисва. За да ме окуражи, предполагам.

— Ще видим. Може да промениш решението си след няколко месеца.

— Но защо? Защо трябва да си отидем?

— Знаеш защо.

Предполагам, че част от мен знае отговора, но отказва да го приеме. Изведнъж ми се приисква да повярвам, че всичко е наред с живота ми тук. Искам да забравя безпокойството, което самовластието на Северин събужда у мен. Искам да забравя арогантния поглед на Касиан. Да забравя колко самотна е сестра ми в тази общност, която се отнася с нея като с прокажена. Да забравя чувството за вина, което винаги ме измъчва заради това.

— Някой ден ще разбереш — продължава майка ми. — Някой ден ще ми благодариш, че съм те спасила от този живот.

— Спасила си ме от прайда? — питам аз. — Той е моят живот! Моето семейство. Един неподходящ алфа-водач не променя този факт. Северин няма да бъде вечно глава на общността.

— Ами Касиан? — устните й се свиват. — Готова ли си да приемеш него?

Отстъпвам назад, не харесвам емоционалните нотки в гласа й. С периферното си зрение, виждам Тамра, стояща скована на вратата на стаята си.

— С Касиан сме приятели — отвръщам аз. Което е вярно в известен смисъл. Или поне бяхме такива.

— Да, нали?

— Какво искаш да кажеш.

— Ти вече не си на осем години и той не е на десет. В някаква степен поне би трябвало да разбираш от какво те предпазвам. От кого те предпазвам. От момента, в който се преобрази, прайдът те набеляза като своя собственост. Толкова ли е странно, че искам да предпазя дъщеря си от тях? Баща ти се опита и беше в постоянен конфликт със Северин. Защо мислиш отлетя сам онази вечер? Той търсеше изход… — Тя замлъква, задавена.