Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Да подплашите Дон Цурумаки? — недоверчиво попита деловодителят и поклати глава, сякаш Фандорин бе изтърсил някоя глупост.
— По-точно да му дам да разбере, че е застрашен. За целта изразих своя п-потрес от известните ни печални събития (честно казано, не ми се наложи да се преструвам) и се впуснах в откровен дружески разговор с него — вицеконсулът се усмихна горчиво. — Нали сме приятели… Казах му, че през цялото време съм водил самостоятелно разследване на убийството на Окубо. Че съм считал за главен заподозрян Булкокс като представител на една държава, която би имала най-голям интерес от отстраняването на министъра. Не пропуснах да спомена и моите помощници, както и ценния свидетел — добре познатия на Дон княз Онокоджи. Както виждате, всичко това бе доста близо до истината. Но по-нататък си позволих известна импровизация. Докато разказвах за последните мигове на умиращия свидетел, промених донякъде финалната му реплика. Преди да издъхне, Онокоджи ми бил прошепнал: „Излъгах ви, не е Булкокс. Това е моят…“ — и не успял да довърши, поминал се. И се впуснах в п-подробни разсъждения на глас кого би могъл да има предвид клетият княз. Потърсих мнението на Дон, който добре познаваше покойния и цялото му обкръжение. „Моят“ кой? Брат? Братовчед? Чичо? Цурумаки замислено каза: „Князът нямаше братя. А братовчеди имаше много — и първи, и втори, и мнозина от тях заемат видни постове. Кого ли е имал предвид?“ Изброи един, друг, трети. Тогава аз предприех следващата атака. Разсъждавам на глас: ами ако не е имал предвид роднина? „Моят бивш васал“? „Моят приятел“? Стори ми се, че Дон се сепна, но може и да бъркам… Както и да е, престорих се, че изоставям тая тема. Казвам: „Аз обаче не съм дошъл за това.“ Разказвам му за дуела и му казвам, че се нуждая от секундант. „Имам сериозна молба, с каквато мога да се обърна само към п-приятел.“
Ераст Петрович си спомни как при тия думи Цурумаки се бе усмихнал — уж съвсем открито и пълноценно, но в неговата памет моментално изплува фразата, която милионерът бе употребил за Булкокс: „Не знаете ли, скъпи ми Фандорин-сан, че едно от най-големите удоволствия е чувството на тайно превъзходство над оня, който смята себе си за по-високопоставен от теб.“
— Дойде време да проявя емоции — нали никой не ги очаква от толкова сдържан субект като покорния ви с-слуга. Толкова по-силно е впечатлението. „Нямам към кого друг да се обърна — казах скръбно. — Консулът не става, понеже началството ми е забранило да се дуелирам. А всичките ми приятели — доктор Туигс, сержант Локстън, инспектор Асагава — са злодейски убити. Да-да, убити, напълно съм сигурен в това! Това е дело на проклетите нинджи! Но те са само изпълнители, а ги е изпратил човекът, когото е искал да ми назове Онокоджи. Но аз ще го открия, заклевам се! Ще разкрия всички връзки на Онокоджи! Това е някой, който му е бил много б-близък, инак той не би нарекъл «моят» тоя човек!“ Покрещях още около пет минути на тая тема, за да направя на Цурумаки необходимото впечатление. „Моят благодетел“, „моят покровител“ — та това е толкова близо до ума. Ако не ми е хрумнало днес, със сигурност ще се досетя утре. Ако Дон е виновен, това не би могло да не го разтревожи.
Ераст Петрович се опита да си спомни израза, с който милионерът бе слушал неговите викове. Брадатото лице на Цурумаки бе съсредоточено и сериозно, гъстите му вежди бяха сключени. Какво е било това — напрегнатост или обикновено приятелско съчувствие? Дявол знае…
— След това „се взех в ръце“, заговорих по-спокойно. „Нали ме разбирате, приятелю, ако бях предизвикан буквално вчера, щях да убия Булкокс без никакви колебания — не заради жената, а за всичките му п-предполагаеми злодеяния. Но сега излиза, че съм бъркал, че той не е извършил никакво злодеяние. Булкокс просто представлява оскърбената — от мен — страна и за себе си той е абсолютно прав. Аз нахълтах в дома му, п-предизвиках сбиване, откарах насила жената, която той обича… Не, аз не желая, аз нямам право да го убивам. Но не искам и да бъда убит. Аз съм млад, щастлив съм в любовта. Защо да умирам? Ето каква е същината на молбата ми. Бъдете мой секундант и ми помогнете да постигнем такива условия на дуела, при които няма да бъда принуден нито да убивам, нито да умирам — естествено, без да накърня своята чест. Аз се опитах да измисля нещо, но главата ми отказва да работи.“ И можете да ми повярвате, господа, тук вече не излъгах — титулярният съветник стисна слепоочията си с ръце, затвори очи и си позволи кратка пауза. — Както виждате, идеята ми е проста. Ако Дон е тоя, когото търся, той обезателно ще се възползва от удобната възможност да се освободи от досадния и опасен следовател, при това с чужди ръце. Той потъна в размисъл, мисли дълго, аз търпеливо го чаках…