Вярната принцеса

Любими, любими, направих го. Изпратих на Хенри дрехата на шотландския крал и се погрижих да подчертая, че това е негова победа, не моя. Но тя е твоя. Твоя е, защото когато дойдох при теб и твоята страна с ум, изпълнен със страхове от маврите, точно ти ме научи, че опасността тук са шотландците. После животът ми даде по-суров урок, любими: по-добре е да простиш на един враг, отколкото да го унищожиш. Ако в тази страна имахме мавърски лекари, астрономи, математици, щяхме да бъдем по-добре. Може да дойде времето, когато ще се нуждаем също и от храбростта и уменията на шотландците. Може би моето предложение за мир ще означава, че те ще ни простят за битката при Флодън.

Имам всичко, което някога съм искала — освен теб. Спечелих победа за това кралство, която ще опази сигурността му в продължение на цяло едно поколение. Заченах дете и се чувствам сигурна, че това бебе ще оцелее. Ако е момче, ще го кръстя Артур на теб. Ако е момиче, ще я нарека Мери. Аз съм кралица на Англия, имам любовта на народа, а от Хенри ще излезе добър съпруг и добър човек.

Отпускам се назад, сядам на пети и затварям очи, така че сълзите да не потекат по бузите ми. „Единственото, което ми липсва, си ти, любими. Винаги ти. Вечно ти.“

— Ваша светлост, лошо ли ви е? — Тихият глас на монахинята ме кара да се опомня и аз отварям очи. Краката ми са схванати от толкова продължително коленичене. — Не искахме да ви смущаваме, но минаха доста часове.

— О, да — казвам. Опитвам се да ѝ се усмихна. — Ще дойда след миг. Сега ме оставете.

Връщам се към своя блян за Артур, но него го няма.

— Чакай ме в градината — прошепвам. — Ще дойда при теб. Ще дойда съвсем скоро. В градината, когато работата ми тук бъде свършена.