Вярната принцеса

То се втурна навън с развята около краката му нощница; сега платнищата на палатката светеха и пламтяха зад нея в истински ад от паника. Хилядите палатки в лагера до една горяха, искрите се изсипваха в тъмното нощно небе като огнени фонтани, летящи като рояк светулки, за да разнесат опустошението нататък.

— Майко! — детето пищеше за помощ.

От пламъците се появиха два огромни, тъмни коня, подобни на големи, митични зверове, движещи се като един, смолисточерни на фона на яркия огън. Високо отгоре, по-високо, отколкото някой можеше да си представи, майката на детето се наведе да заговори на дъщеря си, която трепереше; главата ѝ стигаше само до рамото на коня:

— Остани с бавачката си и бъди добро момиче — нареди жената, без следа от страх в гласа. — Баща ти и аз трябва да излезем и да се покажем пред хората.

— Нека дойда с вас! Майко! Ще изгоря. Нека да дойда! Маврите ще ме вземат! — Момиченцето протегна ръце нагоре към майка си.

Светлината на огъня хвърляше странни отблясъци отпред върху бронята на майката, върху гравираните ѝ наколенници, сякаш тя беше жена от метал, жена от сребро и позлата, когато отново се надвеси напред да даде нареждане.

— Ако войниците не ме видят, ще дезертират — каза тя строго. — Не искаш това.

— Не ме е грижа! — проплака детето, обзето от паника. — Не ме интересува нищо освен теб! Вдигни ме!

— Армията е на първо място — заяви жената, покачена високо на черния си кон. — Трябва да изляза напред.

Тя извърна коня си от обзетата си от паника дъщеря.

— Ще се върна за теб — каза през рамо. — Чакай там. Трябва да направя това сега.

Безпомощно, момиченцето гледаше как майка му и баща му се отдалечават.

— Madre!1 — изхленчи то. — Madre! Моля те! — но жената не се обърна.

— Ще изгорим живи! — изпищя прислужницата ѝ Мадила зад гърба ѝ. — Бягай! Бягай да се скриеш!

— Ти трябва да мълчиш. — Детето се нахвърли върху нея с внезапна гневна злост. — Щом аз, принцесата на Уелс, мога да бъда оставена в един горящ лагер, то тогава ти, която и без друго не си нищо повече от покръстена потомка на маврите, със сигурност можеш да го понесеш.

Тя загледа как двата коня обикаляха насам-натам сред горящите палатки. Навсякъде, където минеха, писъците утихваха и в обзетия от ужас лагер отново се възцари известна дисциплина. Мъжете се строиха в редици, като подаваха кофи чак до напоителния канал; отърсваха се от ужаса и отново се подреждаха. Техният военачалник отчаяно тичаше сред войниците, удряйки ги с тъпата страна на сабята си, за да събере някакво подобие на войска от онези, които бягаха само миг преди това, и да ги подреди в отбранителен строй в равнината, в случай, че маврите бяха видели огнения стълб от тъмните си бойници и се втурнеха в атака, заварвайки лагера в безпорядък. Но никакви маври не нахълтаха тази нощ: те останаха зад високите стени на крепостта си и се питаха какъв ли нов безумен план кроят лудите християни в тъмнината, твърде изплашени, за да излязат навън в ада, който християните бяха създали, обзети от подозрения, че това може да е някакъв сътворен от неверниците капан.

Петгодишното дете гледаше как майчината му решителност покорява самия огън, как присъщата ѝ за една кралица увереност потушава паниката, как вярата ѝ в успеха превъзмогва реалността на катастрофата и поражението. Малкото момиче се покачи върху един от сандъците за скъпоценности, подпъхна нощницата около пръстите на босите си крака, и зачака лагерът да се успокои.