Друговремец

– И все пак – продължи той – има опасност за теб, няма да го крия. Настроенията в селото не са много ласкави. Какво те е прихванало – попита необичайно разгорещен, – та да докоснеш онова дете? – Отворих уста, но той махна с ръка. – Няма значение. Трябва да използваме факта, че си англичанка, но не защото това те прави странна, а защото те прави невежа, и да си спечелим възможно повече време. То работи в наша полза, защото най-зловещите от тези процедури се случват насред истерия, когато доказателствата биват пренебрегнати в името на това да се утоли кръвожадността на тълпата.

Кръвожадност. Точно тази емоция бях видяла по лицата в тълпата. Тук-таме се мяркаше съмнение или съчувствие, но да застанеш срещу разяреното множество се иска силен характер, а в Крейнсмюир липсваха такива. Не, поправих се. Имаше един – този дребен единбургски адвокат, корав като пословичния стар ботуш, на който така приличаше.

– Колкото повече протакаме – каза той благоразумно, – толкова по-малко склонни ще са останалите да действат прибързано. Така че – и той постави длани на коленете си – твоята роля утре е да мълчиш. Ще говоря само аз и дано, в името на Бога, това да е достатъчно.

– Струва ми се добра идея – казах и уморено опитах да се усмихна. Погледнах към входната врата на хана, откъдето се чуваха силни гласове. Господин Гауън забеляза и кимна.

– Да. След малко те оставям. Ще преспиш тук.

Той се огледа със съмнение. Помещението се използваше най-вече за съхранение на излишни предмети и запаси, беше студено и тъмно, но и многократно по-добро в сравнение с онази дупка.

Вратата се отвори и от мрака се оформи силуетът на ханджията, който се взираше в нас на бледата трепкаща светлина на свещта. Господин Гауън стана, но го хванах за ръкава. Исках да узная нещо.

– Господин Гауън... Колъм ли ви изпрати?

Той се поколеба, но въпреки професията си оставаше безупречно честен.

– Не. – Той се смути и добави: – Дойдох... сам.

Нахлузи шапката на главата си и се обърна към вратата с едно бързо „Лека вечер“, преди да се скрие сред тълпата в претъпкания хан.

Не се бяха готвили за отсядането ми, имаше само малка стомна вино и хляб – този път чист, – върху една от бъчвите, а на земята бе сгънато старо одеяло.

Увих се в него и седнах на една от по-малките каци, за да ям и да помисля.

Значи не го беше изпратил Колъм. Дали изобщо знаеше, че господин Гауън смята да идва? Сигурно беше забранил на когото и да било да слиза в селото, за да не се замесва в лова на вещици. Човек можеше да усети с кожата си вълните на страх и истерия в селото – усещах ги отвъд стените на нищожното си убежище.

В главното помещение на хана избухна някакъв шум и ме разсея. Може би просто отлагахме неизбежното. Но на ръба на смъртта бях благодарна дори за един час повече живот. Увих се в одеялото, дръпнах го над главата си, за да не чувам звуците от хана, и се помъчих да не чувствам нищо друго, освен благодарност.