Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Днес е рожденият ви ден. Донесох ви нещо. — После подаде зелената кутийка.
— О, не… не!
Соумс натисна пружинката; седемте скъпоценни камъка светнаха върху бледосивото кадифе.
— Защо не? — запита той. — Просто като знак, че не пазите лошо чувство към мене.
— Не мога.
Соумс извади брошката от кутийката.
— Позволете да видя как ще ви стои.
Тя отстъпи назад. Той я последва, протегнал ръката с брошката към дрехата й. Айрин се отдръпна отново.
Соумс отпусна ръка.
— Айрин — каза той, — да забравим миналото. Щом аз мога, сигурно и вие ще можете. Да започнем отново, сякаш нищо не е било. Не искате ли?
Гласът му беше тъжен, а очите, втренчени в лицето й, гледаха почти умолително.
Застанала буквално до стената, тя преглътна тихо — това беше отговорът й. Соумс продължи:
— Наистина ли желаете да прекарате целия си живот погребана в тази жалка дупка? Върнете се при мен, ще ви дам всичко, каквото пожелаете. Ще водите свой собствен живот, кълна ви се.
Видя как лицето й трепна насмешливо.
— Да — повтори той. — Този път говоря сериозно. От вас искам само едно. Искам само… да имам син. Не ме гледайте така! Да, искам син. Тежко ми е така.
Говореше бързо, почти не можеше да познае гласа си, два пъти отметна глава назад, сякаш не му достигаше въздух. Но втренченият й поглед, потъмнял и омагьосан от уплаха, го опомни и превърна в гняв мъчителните несвързани мисли.
— Нима е толкова неестествено? — изсъска през зъби той. — Нима е неестествено да желая дете от собствената си съпруга? Вие опропастихте живота и на двама ни, провалихте всичко. Водим жалък полуживот, без никакво бъдеще. Нима не ви ласкае това, че въпреки всичко аз… все още желая да бъдете моя съпруга? Говорете, за бога! Говорете!
Айрин сякаш се опита, но не успя да проговори.
— Не искам да ви плаша — продължи меко Соумс. — Бог ми е свидетел. Искам само да разберете, че нещата не могат да продължават така. Искам да се върнете. Чакам ви.
Айрин вдигна ръка и закри долната половина на лицето си, но не отмести поглед от неговия, сякаш се надяваше така да го държи на разстояние. И всички ония пусти, горки години, откакто… откакто всъщност!… да, откакто я бе видял за за пръв път, бликнаха като мощна вълна в паметта на Соумс; а лицето му се сгърчи от мъка, която за нищо на света не беше в състояние да овладее.
— Не е късно — каза той; — никак не е късно, стига да поискате да ми повярвате.
Айрин отвори устни и сключи ръце пред гърдите си. Соумс ги улови.
— Не! — прошепна тя. Но той продължи да държи ръцете й, като се опитваше да я гледа в очите, които тя не отместваше. Най-после каза спокойно:
— Тук съм сама. Но вие няма да постъпите като някога.
Соумс пусна ръцете й, сякаш бяха нажежено желязо, и отвърна глава. Възможно ли беше да съществува такова безмилостно злопаметство? Можеше ли споменът за единственото насилствено обладаване да е все още жив в нея? И да му препречва завинаги пътя? Без да вдигне глава, той каза упорито:
— Няма да си отида, докато не ми отговорите. Предлагам ви нещо, което малцина мъже биха се насилили да предложат. И желая един… разумен отговор.
Беше почти изненадан от думите й:
— Не можете да получите разумен отговор. Разумът няма нищо общо с тоя въпрос. Може да чуете само грубата истина: бих предпочела да умра.
Соумс я погледна смаян.
— О! — каза той. После усети изведнъж, че загубва способността си да говори и да се движи; само потрепера като човек, комуто са нанесли непростима обида, а той сам не знае как да я посрещне или, по-точно, как ще му въздейства тя.
— О! — повтори той. — Дотам ли стигнахме? Наистина? Предпочитате да умрете. Чудесно!
— Съжалявам. Но вие искате да ви отговоря. Не мога да променя истината, нали?
При този странен, трогателен зов Соумс потърси утеха в действителността. Прибра брошката в кутийката, а самата кутийка в джоба си.
— Истината! — каза той. — За жените не съществува такова нещо. Просто нерви… Само нерви.
Чу я да прошепва:
— Но нервите не лъжат. Не сте ли открили това?
Той мълчеше, обладан от мисълта: „Ще намразя тази жена. Ще я намразя.“ Но ще може ли? Ето въпросът! Той хвърли поглед към нея, застанала неподвижно до стената с изправена глава и сключени ръце, сякаш чакаше да я разстрелят.
— Не вярвам нито дума на приказките ви. Вие имате любовник. Ако нямахте, не бихте се държали като… глупачка.
Още преди да зърне израза в очите й, разбра, че е казал нещо неуместно, че се е върнал съвсем неочаквано към словесната свобода от времето на брачния си живот. Обърна се към вратата. Но не можеше да излезе. Нещо дълбоко — най-съкровената и потайна форсайтовска черта, неспособността да отстъпи, невъзможността да разбере, че упорството му е смешно и напразно — не му позволяваше да излезе. Обърна се отново с гръб към вратата, както тя стоеше с гръб към отсрещната стена, без да съзнава колко е смешно да стоят така един срещу друг в двата края на стаята.